ИНФОРМАЦИОНЕНЪ И АНАЛИТИЧЕНЪ ВЕСТНИКЪ

БРОЙ 16, ГОД. 4, 2012, 15 АВГУСТЪ, СРЯДА, Ц.2 ЛВ.

Замислям се напоследък за някои неща и ето, тази сутрин ми се иска да споделя мислите си; струва ми се е важно това, за което ще стане дума. Важно е, понеже ни казва нещо за това какви сме ние, българите, каква е истината за нас самите. А, знайно е, тази е една от основ-ните, неизменните теми на този блог. Истината за това какви сме не бива да ни е безразлична, понеже от нея зависи много, да не кажа всичко.

Ще тръгна от няколко, така да се рече, емпири-чески факта, на които толкова залагат социолозите. Изобщо не претендирам за количествена представител-ност на моите обобщения и заключения, но за психологи-ческа и за логическа достоверност претендирам. Смятам също, че всеки от нас, живеещите на парчето земя, наре-чено България, може да потвърди констатациите ми, стига да има едно качество: елементарна честност. Казвам това, щото някои предпочитат, водени от патриотични подбуди, лъжата, а не горчивата истина за нас самите. Та ето за какво става дума.

Тръгвам от факти от битието на един мой съсед. Ето неговата многозначителна история. (Следва на 2 с.)

Футболното първенство започва без телевизионно излъчване, което не се е случвало от времето на първите телевизионни приемници. Докато се провеждаха мачовете, които никой не можеше да гледа, Вождът спретна поредната си литургия за собствена възхвала. Самият Йордан Йовчев беше доведен за целта от Лондон да „награди Бойко Борисов с плакет за заслугите му към спорта.“ Не, няма грешка: Данчо Йовчев награждава Бойко за заслуги към спорта, не обратното!

Понеже Вождът решил да пренасочи там едни пари от държавна компания (Порт Варна) за да имат трениращите гимнастика и баскетбол съвременни условия. На края на репортажа Сашо Диков само въздъхна и не успя да каже нищо. Аз също вече не знам какво да кажа. (На стр. 4)

ПЕРСПЕКТИВАТА:

СТАНАЛИ СМЕ НАЦИЯ, СЪСТАВЕНА ПРЕДИМНО ОТ ПАРАЗИТИ И ПОМИЯРИ, НО ИМА НАДЕЖДА ДА СЕ ОПРАВИМ – ЕТО КАК...

14 август 2012, вторник

Когато дойде демокрацията, той работеше в един от "социалистическите индустриални гиганти" в Пловдив, обречени обаче на неминуем крах в условията на капитализъм. Е, в един момент съседът ми беше съкратен и стана безработен. Мисля, че мина година-две, в които сякаш работе-ше на други места, но в един момент ежед-невието на този човек започна да минава по следния начин: става сутрин, слиза в близ-кото кафене да си пие кафето и да прочете вестника. После по цял ден се мотае из квартала на приказка с тоя-оня. Когато сянката дойде пред блока, той изважда маса и сяда току-до входа. Донася шах, табла, карти и с приятелите си почват да играят. Привечер, на икиндия, някоя от жените донася салатка и ракийца и нашите херои, както си му е редът, удрят по някой и друг литър шльокавица. С червено като рак лице, яко подпийнал, с последни сили на-шият герой в късна доба довлича морни мощи и се стоварва в леглото си. И захърк-ва като болгарский титан. Блокът ни е пане-лен и всичко чувам. Такива работи.

Така минават ден след ден за тоя човек. Така той живее. Вече повече от 15 годинки. Както изглежда, така и ще мине животът му. Децата му отраснаха (има двама сина), а той си прекарва дните пред блока, на масичката. Щом пукне пролет, излиза там, а зимъска се крие по опушените кафенета наоколо, където пак млати карти. Да, така живее тоя човек. Питате: как се изхранва тоя... паразит, тоя... помияр, кой го издържа ли? Ще ви отговоря ей-сега. Ти-пична история е неговата. Ето как.

Години наред жена му работеше на какви ли не места, той има работлива жена, която го издържа, която не остава без работа, а нищо чудно да работеше на две-три места, не знам, не ми е работа и да любопитствам. А нашият герой се криеше в годините зад табелата "безработен" и лен-тяйстваше. Ще каже някой: грозно е да пишеш така за съседа си. Да, ще отвърна, но не се знае за кой от съседите си пиша така: с тоя начин на живот са неколцина. Те именно са си и компанията за карти и табла. Но да не се отклонявам.

Когато дойде жанвиденовата криза и всичко рухна, тогава жената на моя съсед

тръгна за гурбет в чужбина. Не зная къде работи, но ето, вече много години е нейде по света. Яко се блъска. Не зная в коя точно държава работи, чувал съм разни слухове, но това не е и съществено. А многопочита-емият й съпруг се прехранва, като ходи до "Уестърн юниън" и взема банкнотите еврА, които работливата му жена му изпраща. С тия пари израснаха и синовете им. Единият даже замина при майка си и той да работи. От само себе си се разбира, че комшията-паразит вече е още по-добре. Той пази къщата и за това му плащат. Неговата рабо-та е да дреме пред входа и да млящи са-латка, прокарвана с люта ракийца. А сега ми кажете познавате ли и вие такива хора, чиито живот тече горе-долу по същия на-чин?

Аз лично познавам още такива. Немалко. Е, има разни вариации. Примерно такава: и бащата, и майката са в чужбина и бачкат яко. Бабата отгледа децата. Момиче-то се ожени и се пропиля нейде, остана синът. Той години наред живее с паричките, които мама и тате му пращат. Никаква рабо-та не подхваща туй момче. Скъсва се от купони. Морен труженик на фронта на чал-га-купоните. Е, уж се води студент, ала студенстването му явно ще бъде вечно. У нас всички млади са студенти колкото да се води, че уж нещо правят. Та нашият герой не слиза денем от колата си. От кафене на кафене – и така цял ден. Вечер в чалготеки. После с моми - купон в апартамента. И така всеки ден. Няма събота, няма неделя, няма понеделник. Никаква работа не подхваща.

Прочее, това явно му е работата: професия паразит. Е, безработен бил, сту-дент бил, не знам си какво. Така казва мом-чето като стане дума какво работи. Мама и тате го издържат. Вече отива към 30-те. Живот-мечта си живее туй момче, да не са му уроки! И други такива познавам. Тук описвам характерни случаи на съседи от двата апартамента, в които съм живял, щото преди няколко години се преместих от един апартамент в друг. Но да оставим конкретните случаи, че май много клюкарско прозвуча това, което написах дотук. Хайде сега да поразсъждаваме "по принцип".

Повече от милион, милион и поло-вина, ако не и два милиона сънародници емигрираха в тия години на преход. Те са някъде по света, там работят и живеят. Да, но останаха към 7 милиона българи тук, в старите предели на отечеството (щото при това положение България е пръсната по целия свят, щом има български градове или "колонии" къде ли не из Америка, Европа, Австралия, Азия!). Но думата ми е за тия, дето останаха. Няма начин, при два милио-на емигранти, кажи-лечи от всеки род или дори семейство да няма емигрирали по един-двама, че и повече. Не само че няма начин да няма, но положително има. Е, тук-там в някое семейство може и да няма, но във всеки род има, и то немалко емигранти. Тия работят и пращат на близките си, оста-нали тук, парички. Немалко парички. А пък

тия близки с тия парички тук живеят, прежи-вяват криво-ляво. Е, може и да работят и те тука, ала за символични заплати от 300-400 лева, колкото да си плащат сметките по бита, обществения транспорт и по една баничка сутрин. Ако не са работещите по чужбина и техните парички нацията ни ще измре от гладна смърт. И какво се оказва в крайна сметка ако погледнем на ситуацията глобално? Ето какво. Няма да спестя нищо. Ще бъда пределно честен в обобщенията си.

Ние сме станали нация от парази-ти. И от помияри. Паразитиране е да чакаш жена ти, работеща в чужбина, да те издър-жа толкова много години, а ти да си пиеш ракийката и да си млящиш сладко-сладко салатката. Или мама и тате да пращат еврата, а пък ти, невръстното синче, да изнемогваш по баровете и да се чудиш как да им видиш сметката. Да има някой балък, който работи в чужбина, да се трепе се там, а пък ти да паразитираш за негова сметка, се е превърнало дори в наше време в нещо като живот-мечта, в нещо като идеал за съществуване, така характерен за нашето време. Кажете, наистина, има ли нещо по-хубаво от това всеки месец да получаваш от чужбина хубаво миришещи банкнотки, а пък после да си щракаш с пръсти и да се вих-риш на купона цял месец?! И после пак и пак. За да нямаш морални скрупули почваш да се наричаш "хроничен безработен", да, на теб кризата ти е виновна, че си паразит, и това оправдание да ляга в основата на съзнанието ти, че си в правото си да пара-зитираш. Така живеят немалко българи, и то от години. Ето, статистиката дава данни, че не знам си колко милиарда суха пара пра-щали били емигрантите от чужбина на свои-те нещастни бедни и безработни роднини тука, из пределите на свидното ни отечест-во. Дето някои се виждат в чудо как по-пичовски да пръснат парите на мама и на тате. Или на дядо.

Не завиждам никому, то пък за как-во да завижда човек на такива нещастни помияри, дето не схващат унижението да живеят така. Само се опитвам да обхвана проблема по-пълно. Даже, като мисля върху тоя проблем, чини ми се, открих и спасител-ното решение на българската трагедия. Да, открих изхода от вечните ни кризи и проб-леми. Ето какъв е той. Ще го адресирам към тия наши сънародници, които работят и живеят в чужбина и които, раздирани от носталгия, не жалят пари да пращат на бедните си роднини тука. Ето какво искам да им кажа:

Ало, спрете да пращате пари! Ни-щичко не пращайте вече, престанете с тия пари! На никому не следва да се дава наго-тово нищичко, особено ако е прав, жив, здрав и пр. Вие сте виновни за това, че близките ви са станали помияри и живеят като паразити – понеже им пращате тия пусти пари! Вие също така сте виновни за това, че икономиката ни е във вечна криза. Престанете да пращате пари и да видите

3 как България за кратко време ще се въззе-ме. Като нямат какво да ядат, вашите близ-ки ще се поразмърдат и ще си намерят работа, непременно ще го сторят! И иконо-миката ни ще потръгне. А докато продължа-вате да пращате своите пусти пари, тук ще продължава да е мъртвило. И калпазанлъ-кът из Отечеството ни ще продължава да е на такива космически висоти. Разбрахте ли ме сега? Вие вредите на близките си, вие ги развращавате, вие сте причина те да дегра-дират като личности и да пропаднат до нивото на помияри с тия ваши пари, които им пращате! Анадъмо? Престанете да пра-щате повече пари - за да не продължавате да вредите на Отечеството си и на човеш-кия матрьял у него! Ако сте поне малко патриоти, ако поне малко обичате България, спрете да пращате повече пари!

Това исках да ви кажа. Пък вий ме разбирайте както си искате. Бях длъжен да ви го кажа. Смятам, че ви казах нещо умно, пък вий ме мразете и презирайте ако иска-те. Да се пращат пари за "живот", сиреч да паразитиране, за помиярстване, е престъп-ление! Е, ако имате толкова бол пари, взе-мете спонсорирайте някое културно начина-ние ако искате. Примерно, не е престъпле-ние някой да даде нещичко за оцеляването на списание ИДЕИ. Това може. Вий от това, дето може, дето бива, дето е похвално, се пазите като дявол от тамян, а за това, дето не бива, без да мислите, пращате ли пра-щате пари. И вий сте си българи де, то, казват, българинът, дето и да отиде, си носи българщината със себе си – тя е неделима от него.

Но хайде да спра дотук. Мисля, че казах и написах главното. Ако някой ме чуе, добре, ако не - майната ви, проблемът си е ваш. Е, и наш, на всички е, ама какво да се прави, ний, освен да си пречим един други-му, освен да си вредим взаимно, друго изобщо умеем ли?

НЕКА БОГ НИ БЛАГОСЛОВИ ДНЕС – И ВСЕКИ ДЕН; НЕКА БОЖИЯТА ЛЮБОВ И МИЛОСТ БЪДЕ ВИНАГИ С НАС!

Владико Господи, Иисусе Христе, Боже наш, Който всичко държиш, Святи и благословени и Вечносъществуващ Цар на царете и Господи на господарите! Слава на Тебе седящия в светлината пред хиляди и милиони свети ангели и архангели. Ти зна-еш тайните на смирения Твой раб Киприян, защото преди не познавах Тебе, Господи Вседържителю, но Ти Сам Господи Иисусе Христе, повика мене недостойния и ме благослови и удостои да живея с любов и послушание пред Твоето милосърдие и да разпръсна силата на магията, защото и аз, Господи, задържах облаците и те не пускаха дъжд, връзвах земята и тя не даваше плод, лозите не се разлистваха, стадата не дава-ха мляко, правех мъжете да не се събират с

жените си и те да не стават майки, братя да се не виждат и семейства да се разделят, правех зимата лято и лятото – зима.

Всичко лошо, което можех, правех, затова, Господи, Боже наш, приеми моята смирена молитва и направи така, че който страда от лош дух или бъде омагьосaн от магията, която пречи на Твоите люде и домa им веднага, където се прочете тази молитва с вяра пред Бога, да се освободи в името на Отца и Сина и Светия Дух. Амин!

ХАЙДЕ НА ХАИРЛИЯ ДА Е: СЕГА ДА МАХНЕМ ПАМЕТНИКА ПРЕД НДК, А ПЪК СЪВСЕМ СКОРО – И ПАМЕТНИКА НА СЪВЕТСКАТА АРМИЯ-ПОРОБИТЕЛКА!

ЗАЩО Б.БОРИСОВ СЕ НАВРЯ В ПОЛИ-ТИКАТА, НЯМАШЕ ЛИ ДА МУ Е ПО-ДОБРЕ ДА СИ БЕШЕ ОСТАНАЛ САМО БАНДИТ?

август 13, 2012

Поставих във Фейсбук един въп-рос, който ми се ще да поставя и тук, в блога си. Става дума за нещо като “народно допитване”, нали сега народните допитва-ния излизат на мода, та и аз да се модерни-зирам барем малко. Поставям един въпрос, който наистина ме интересува, по-скоро ме интересуват мненията на представителите на народната природопопулация, на ония, които имат мнение, щото явно повечето нямат мнение, не само по тоя въпрос, а и по много други.

Ако имаха, щеше да е друго, но явно нямат, затова е така, както е. За поло-жението става дума. Както и да е. Та ето и въпроса ми, иска ми се той да стигне и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ, където, разбира се, ще бъдат отпечатани и най-интересните отговори, които вие ще дадете:

Апропо, един въпрос ме терзае мен тия дни, който искам да поставя тук: защо Б.Борисов се навря в политиката, нямаше ли да му е по-добре да си беше останал просто един бандит?! Какъв беше смисълът да се навира в политиката, а?

Парите ли му бяха цел – или прос-то колосалната му суетност го изтика нап-ред? Или властолюбието? Коя беше дълбо-ката му мотивация?

Ще са ми е интересно да чуя ва-шите предположения. Понеже сам не зная за момента коя е действителната причина, поради която туй недоразумение се навря в политиката, т.е. между шамарите…

Това написах във Фейсбук и там вече хората дават своите отговори. Можете да се включите и вие, било там, било тук. Да видим дали ще успеем да разберем точната причина. Защото това, че Б.Б. е това, което е, силно ни касае.

Да, дереджето ни щеше да е съв-сем друго ако туй недоразумение си беше останало чисто и просто един обикновен бандит от Банкя, а не беше ставало Преми-ер на Републиката. Ала ето на, той сега е Премиер, което, разбира се, изобщо не му пречи пак да си е бандит де.

Но както и да е, да млъквам, че си играя с огъня, току-виж ми пратили биячи-те…

КАК ВИ ИЗГЛЕЖДА ЕДНА ТАКАВА КОРИ-ЦА НА НОВАТА МИ КНИГА?

Горе-долу така ще изглежда кори-цата на новата ми книга, която завърших тия дни. Уточнявам, че вариантът за загла-вие, който е тук, съвсем не е окончателен: твърде възможни са решителни промени, понеже изобщо не съм доволен от заглави-ята, които до този момент се въртят в акъла ми...

4

НЕ Е МАЙТАП: ЙОРДАН ЙОВЧЕВ НАГРА-ДИ БОЙКО БОРИСОВ ЗА “ЗАСЛУГИ КЪМ СПОРТА”, А НЕ ОБРАТНОТО!

август 13, 2012

(От 1 стр.)

Как звучи само, а? Данчо Йовчев награждава Бойко Борисов! Освен това хиляди българи чуха от устата на своя любимец и идол да казва: „Бойко Борисов е номер едно!”. Чуха и кмета на Варна от ГЕРБ да казва „опитахме се сами, но се провалихме, признавам си”. Един дядка пък с треперещи ръце прегръщаше и целуваше по бузките героя при неговото посрещане. Героят в случая беше Бойко въпреки че там беше и един друг герой, току-що завърнал се от рекордно участие на олимпийски игри, където въпреки всичко, въпреки посивелите си коси се класира сред най-добрите осем в света.

Но той не беше посрещнат като ге-рой. Изобщо не беше посрещнат дори. Той беше само част от една хвалебствена, благодарствена церемония. Той беше прос-то един нисичък мъж, занимаващ се с гим-настика, дошъл да благодари и връчи пла-кет на Вожда. Така изглеждаше нашата гордост, великият Данчо Йовчев в тази маниакална церемония. Дори се чуваше присмех от тълпата щом посегнеше към

микрофона, защото е нисичък, а микрофона висок.

Така го посрещнахме в България. С унижение да връчва плакети и присмех затова че е нисък. Това не е някаква исто-рия, съчинена от някой драматург, искащ „да каже нещо” на хората с измислицата си. Нито пък е случка останала в архивите от „отминала епоха”, записана за поколенията от някой Георги Марков. Това е действител-ност. Това наистина се случва в реално време, а ние сме само неми свидетели.

Наскоро едно момиче в народна носия пък припаднало докато държало питката на поредното тържествено открива-не на пътен участък. Медията, отразила това нещо побърза да съобщи, че това нямало общо с откриването и жегата – защото не било топло, а и строените в но-сии деца не били строени от рано.

Нека да въздъхнем, другарки и другари, и толкова. Да оставим само исто-рията да ни съди – защото май няма кой друг…

Написа: AZ

НАЙ-НОВАТА ПЕСЕН ЗА ВОЖДА: “ВСИЧ-КО Е НА БОЙКО!”

август 12, 2012

Някои интересни коментари, подб-рани от мен, всички коментари иначе се намират под клипчето в youtube.com или именно ето ТУК.

Не разбирам защо всички го плюят човека. Дреме ми на знаете кое, какъв е бил преди 10 години, от това което виждам аз, той май е единствения, който се опитва да оправи държавата и на който всъщност МУ пука. До кога ще продължавате да гледате в миналото не ми е ясно? ОК. Бил е мафиот, мутра, изнасял е петрол незаконно, ясно ми е. И к’во от т’ва? Сега не го прави. Сега се опитва да прави неща, на които много хора (политици и тем подобни) не им пука. Хора, които само гледат да “муат” у гЪзЪ си. (MrDEA666)

На какво ли не са способни кому-нистите!? Толкова ги е яд че Бойко ги гази като валяк асфалт , че то не са песни то не са басни, вицове, лъжи… (stichoish)

Ейиии колко слепи хора има… Бойко гази нас ве бастун, къв асфалт къв

валяк?! Точно заради такива “коне” с капа-ци! (everlastt)

Ами честно казано като се замисля преди 10-15 години е било къде къде по-добре… да трудно се е излизало в чужбина, но хората са имали работа и къща над главата си, и не са се притеснявали, че няма да могат да си изхранят децата! Така, че лично според мен по Бай Тошово време си беше най-добре! (TpaBMa TuK)

Няма по-малоумен народ от бъл-гарския… Вечно кисел и недоволен и плю-ещ! Сега е песничка за Бойко, след 2 години ще е за Станишев, след още 4 за Първанов и т.н… Жалки и бездушни хора, продължа-вайте да се занимавате с простотий вместо да се трудите над себе си!!! (Marin Stefanov)

Избори се печелели с добра орга-низация и прост народ! Честито! (martinlrbg)

Борисов си заслужи и подигравки-те, и недоволството и в това няма нищо чудно, защото по необразован и същевре-менно самонадеян премиер не сме има-ли.(TheRRR2010)

Еdinstveniq 4ovek, koito moje da povede naroda kum po-dobro (Бойко е единс-твения човек който може да поведе народа към по-добро) – (romabavareca)

2012 г. е! Висшист, напечен от слънцето с пот на челото, с три дипломи по педагогика или ако щете по медицина, тър-калящ тенджера, продаващ варена цареви-ца по плажа на Несебър крещи: – “Кочана на Бойко, кочана на Бойко, купете сладкия кочан!!!”( Григорий Друмски)

НАИСТИНА, ЗАЩО НИЙ, БЪЛГАРИТЕ, СИ НЯМАМЕ АРИСТОКРАЦИЯ?

11 август 2012, събота

Попадам преди няколко минути на публикация, съдържаща в заглавието си интригуващ въпрос – Защо си нямаме аристокрация? – по който и аз съм мислил и си имам, така да се каже, своя теория. Нахвърлям се жадно да чета писанието му, ала, уви, оказва се, че авторът на този текст сякаш сам не е схванал смисъла на въпро-са, който е благоволил да постави. Той там

5 разказва и ни занимава с някакви истори-чески сведения за това кой български цар колко боляри бил избил – или потомците на кои болярски родове в кои предели на Ото-манската и на Руската империи били угас-нали или се затрили; и как било станало това - ала съвсем не тази е същината на въпроса защо си нямаме аристокрация. Затуй неговото основно неразбиране ми дава сгоден повод да разкажа аз какво мисля по въпроса, който си заслужава да бъде осветлен: наистина, защо си нямаме аристокрация?

Думата аристокрация е с гръцки произход, тя иде от ἄριστος, "отличен", един вид "най-добър" и κράτος, което значи могъщество, сила, власт. Накратко казано, аристократите са най-добрите, което пък води до понятието благородство ("благо" е "добро"), т.е. аристократите са благородни-ци. В този смисъл който притежава качест-вото благородство, в някакъв смисъл е аристократ. От само себе си се разбира, аристократът е изключителна, отличаваща се личност, в която личностното е развито в необичаен мащаб. Най-добрите личности са аристократите. Оттук следва, че нация, която си няма аристократи - не става дума просто за потомствена благородническа аристокрация, не става дума за формалния смисъл на думата - е нация, в която личнос-тите и личностното съвсем не се ценят от "широките народни маси", напротив, биват ненавиждани. Ето затова нямаме аристок-рати: у нас всичко, що е личностно надаре-но или даровито, бива непризнавано и ост-ракирано, бива ненавиждано и преследва-но, бива унищожавано, та всички да сме равни, никой с нищо да не се отличава. Нали знаете тази приказка за това защо на българския казан в ада няма дяволи, които с вилата да бодат оня, който се подаде отгоре? Сещате се, нали? Ами ясно защо: защото оня, който се подаде, мигом ще бъде дръпнат от другите, дето са под него!

Ние държавна, политическа арис-токрация, да речем, нямаме поради несрет-ната си историческа участ, която пак, така да се рече, е еманация на българската душа, на българския характер: ако не бяхме каквито сме, със сигурност щяхме да имаме и друга участ. На това основание даже в Търновската конституция е записана нароч-на разпоредба, според която у нас няма аристокрация и няма благороднически титли. Даже ордени е писано, доколкото ми е известно, да няма, щото ордени нали на всички все пак не могат да се дадат, а нали като дадем на едни, другите ще плачат, ще се сърдят и ще завиждат?! Тия неща все нещо показват за нашия национален манта-литет. Ама кой да ти ги признае и кой да се заинтересува от точната, но така неприятна истина за това какви сме ние самите?!

Държавни аристократи нямаме, но защо пък да нямаме, да речем, духовна, културна аристокрация? Защо онова, което

е най-добро, най-издигнато, най-кадърно не бива най-почитано, не бива поддържано, не бива уважавано у нас?! Не, разбира се, няма такова нещо, точно обратното: онова, което у нас е най-кадърно и способно, то бива и най-ненавиждано, то бива дори люто мразено. Мразено и то дори не съзнателно, а инстинктивно, на подсъзнателно ниво, като инстинкт и рефлекс. Защо никой не помогна да бъде спасен Левски, ами го оставиха да увисне на бесилото? Ами защо към четата на Ботев поне някой не присъе-дини? Когато посичаха с ятаган Стамболова на най-оживена софийска улица, що някой не се притече да му помогне? Да питам ли още? Някой да помогна на Яворова? Защо и него убиха? Ами да питам ли кои и какви почитаме у Нашенско? Вий сами ще се сетите. Ако имате поне малко усет и извест-но съзнание за чест.

Малодушните, склонните към ма-лодушие и безчестие нации нямат, няма как да имат аристокрация: та нали ако имаха, щяха с ръце и нокти за миг да я разкъсат?! У нас не се допуща някой да се изяви, да се открои, при това да бъде насърчен, подпо-могнат, не, няма такова нещо, напротив, ний се чувстваме длъжни да пречим на ония, които искат нещо да направят и постигнат. Уви, такива сме. И трябва да имаме дос-тойнството да си го признаем. У нас проспе-рират най-безчестните, най-наглите, най-простите, най-безсрамните, най-нахалните, най-подлите. Нима не е така?! Огледайте се малко. И се запитайте защо всичко свястно, що е родила българската земя, бяга сякаш е гонено от бесни кучета навън, към чужди земи - където непременно ще бъде и оцене-но, и признато, и ще постигне онова, за което е родено...

Такава е моята теория. Така мисля аз. Това е моето обяснение защо нямаме аристокрация, защо нямаме власт на най-добрите, моето обяснение за това защо у нас управляват не най-добрите, а тъкмо най-лошите. Разбрахте ли сега защо е така? Схванахте ли коя е причината? Вие сте тази причина. Тази е истината, колкото и да ви е горчиво, ще ви я кажа, пък вий ме прокли-найте колкото си искате... ДА СЕ СЪДИ КОМУНИСТ ЗА ТОВА, ЧЕ КРАДЕ, Е ВСЕ СЪЩОТО ДА СЪДИШ НЯ-КОЙ ЧОВЕК ЗА ТОВА, ЧЕ ДИША… август 11, 2012

Чета тази сутрин, че Михаил Гор-бачов бил заловен как краде от немски магазин бутилка скъпо вино: виж На Михаи-ла Горбачёва в Германии завели уголов-ное дело и също Спипаха Горбачов да краде вино за 5000 евро, чакат го 3 годи-ни затвор!. Тая случка, разбира се, предиз-виква безброй коментари, всякакви, и странни, и куриозни, и какви ли не. Случката

била показвала “истинския руски характер” на Миша или на Горби, щото, знайно е, за алкохолец, за водчица или винце руснакът е способен на какви ли не подвизи. Мен лично не ме задоволява такова едно патриотично обяснение. Аз имам друго, свое обяснение за случилото се. Ето какво.

За да доизживее остатъка от дните си бившият генерален секретар на ЦК на КПСС и президент на СССР Михаил Горба-чов избрал градчето Билефелд, разположе-но в Германия, в северо-източния край на провинция Северен Рейн-Вестфалия. Къде-то водел тих, с нищо незабележим живот на уважаван от съгражданите си човек, които няма как да не са поласкани от обстоятелс-твото, че в градчето им живее една толкова велика историческа личност. Винаги съм се чудил къде и как ли живее в тия години Горбачов, не съм вярвал, че може да бъде оставен да живее спокойно в Русия, щото сред руснаците има толкова много идиоти, които никога няма да му простят несъмне-ната заслуга: та нали тъкмо Горби успя да унищожи толкова милия на сърцето им комунизъм! Смятал съм не без основание, че в Русия ще го разкъсат на парчета, ето, сега научавам, че той си живеел спокойно в Германия, която пак благодарение на него успя да се обедини: къде другаде да живее ако не в Германия, която трябва да му е вечно благодарна заради обединението си!?

Да, но ето, Горби бил хванат от камерите в магазина как краде бутилка скъпо вино. Сега ще го съдят, в Германия се спазва правилото, че всички са равни пред закона, това, че си Горбачов, не означава, че ще ти простят като крадеш. Е, от фонда-цията на Горбачов заявили, че той наистина взел тази бутилка, но не го бил направил с умисъл, а… по разсеяност! По разсеяност също така бил унищожил и магнитния код на бутилката! Та ето сега моето тълкуване на случката.

Горби наистина е велик унищожи-тел на комунизма, но пък, да не забравяме, той самият е творение, продукт на комуниз-ма; Горби, както и да го погледнем, не прос-то си е бил комунист, той беше (за кратко) дори най-пръв вожд на комунистите, а пък преди това е бил партиен кадър от най-високо ниво. Явно комунистическият манта-литет още е жив у него, тия неща не се преодоляват лесно. Дори и да си личност от ранга на Горби, комунизмът е успял да

6 нанесе своите поражения. И ето, това си пролича: Горби открадна бутилка скъпо вино от немски супермаркет. Което ме нака-ра да напиша във Фейсбук следната кратка реплика:

Случаят показва, че всеки кому-нист си краде един вид инстинктивно, от разсеяност!

Да, това е моето обяснение. Кра-денето е влязло като органична, неизменна част от комунистическия манталитет, този “инстинкт към присвояване” – комунистите наричаха краденето “просвояване”, те упот-ребяваха тази умилително-невинна дума! – вече е час то генния код на комуниста. Което означава, че може вече да се съзна-ваш като некомунист, ето, Горби вече се съзнава като социалдемократ, но комунис-тическата част от същината му, т.е. от гена му, си има обичая да краде, което именно е накарало ръката на Горби да вземе бутил-ката, да премахне баркода, да скрие бутил-ката в кошницата си и да излезе без да плати. Той е откраднал инстинктивно и ето, служителите от организацията му твърдят, че случилото се било станало, видите ли, от разсеяност! От разсеяност се краде когато склонността към крадене е станала част от теб самия, от подсъзнанието, от инстинкта ти. Част от комунистическата ти същност, част от това, което наричаме “манталитет”. Ето затова е откраднал Горби. Затуй аз смятам: комунист трябва да се наказва само в случай че не краде, а не когато краде! Точка.

Въз основа на горното смятам, че немският съд следва да оправдае Горби: той не е виновен, “нещо от него самия”, неподвластно на разума му, е откраднало, а не той самият. Ето, българският съд отдав-на прилага тия най-модерни правни практи-ки: да съдиш комунист за това, че краде, е все едно да съдиш дадени хора за това, че, примерно, косата им е побеляла, или че е руса, или че по ръст са невисоки, ето, за такива неща нима ни съдят?! Щом някой е бил комунист, той просто няма начин да не краде, това не е по силите му, ето, даже и Горбачов, унищожителят на комунизма, но бивш комунист, открадна, което и потвърж-дава моята теза. Комунистът наистина краде инстинктивно, това, краденето, е станало негова втора природа, за такива неща не бива да съдят, нека да бъдем

хуманисти, нека да бъдем милостиви! И за лъженето, друга една велика склонност на комунистите, не бива да ги виним или, опази Боже, да ги съдим! Няма начин да си кому-нист и да не лъжеш. Не може да си кому-нист и да не лъжеш – или да не крадеш. Не е по силите, повтарям, на комуниста, да не краде и да не лъже. Туйто. Тази е моята теория. Ний, антикомунистите, трябва да имаме известна милост и съчувствие към недостатъците на политическите си опонен-ти, именно към недостатъците на комунис-тите…

Въз основа на която предлагам Горби да бъде освободен от всякаква отго-ворност за това, че е опитал да открадне една бутилка вино. Неговите съпартийци окрадоха икономиките на цели държави, окрадоха спестяванията на цели народи, до шушка ограбиха такива наивни народи като българския, пък нищо, та сега за една бу-тилка вино ли ще го съдим, и то не кой да е, а самия Горби, великия Горби?! На когото наистина трябва да сме вечно благодарни, че заедно с великия Рейгън и с не по-малко великата Тачър видяха сметката на прокле-тия комунизъм. И да му простим велико-душно този малък неостраним недостатък и дефект, който, явно, е присъщ на всеки, който все някога е бил комунист. Недоста-тъкът, наречен склонност към крадене, който явно вече е пуснал корени в самата генетика на комуниста. Да се съди комунист за това, че краде, е все същото да съдиш някой човек за това, че диша… нелогично е някак, да не говорим за това, че е и неетич-но!

Така мисля аз. Съдете мен за това, че мисля така, е, да, аз оправдавам в слу-чая комунистите: ама го правя съзнателно, по иронични причини. То какво друго ни остана, след като ни окрадоха колкото мо-жаха – и още дваж пъти повече от това?!

ЕДИН БОЖИ ЧОВЕК, СИРЕЧ – ЧОВЕК, СВЯТ ЧОВЕК...

Заради такива свети хора като него я има България, не заради нещо друго…

"БОКО ТОДОР ЖИВКОВ ВТОРИ" – ДАЛИ ТЪЙ НЕ ТРЯБВА ДА НАРЕЧЕМ НАШИЯ ЛЮБИМЕЙШИЙ ЗЛАТЕН ПРЕМИЕР?!

О, БЕДНА, КЛЕТА БЪЛГАРИЙО!

Vessela Nozharova: Кретенията в българс-ката църква не спира да ме изумява. Може ли да хакнеш пластмасова дограма на тази църква?! Да не говорим за металната ре-шетка, която ще изхвърлят. Отчайващо! Stoyan Dermendjiev: В Германия за подо-бен кретенизъм спрямо християнски култур-ни ценности ги гонят от работа, пращат на съд и забрана да заемат обществени поръч-ки и позиции. О, бедна Българийо... У НАС БЕЗРАЗЛИЧИЕТО ПОКОСЯВА ВСИЧКО, ЩО ИМА НЯКАКВИ ПОРИВИ ДОРИ НЕ КЪМ ЖИВОТ, А ПРОСТО КЪМ ВЕГЕТИРАНЕ 09 август 2012, четвъртък

Текстът, който следва, е продъл-жение на поредицата Записки по една бъ-деща книга с примерно заглавие ИЗКУСТ-ВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ или УЧИЛИЩЕ НА БЪДЕЩЕТО, или някак другояче - не знам, ще видим какво в крайна сметка ще бъде заглавието на тази пишеща се сега, ето в тия дни, но вече все по-уверено вървяща

7 към своя финал и край книга. Тази сутрин пак решавам да пиша нов откъс от нея.

Всъщност аз вече казах и написах най-главното, това, което държах да бъде казано: естеството на моя "препо-давателски" метод, който съвсем не е преподавателски обаче. Защото смятам, че на учениците много малко трябва да им бъде давано наготово, те трябва да бъдат оставени да си го вземат сами. Не бива да бъде насърчавано едно такова крайно вредно консуматорско отношение към зна-нието, което лежи в основата на остарелите дидактики, според които преподавателят трябва да е водещата, господстващата, окончателно решаващата всички до един въпроси инстанция - или страна на отноше-нието учител-ученик. Нашите ученици в момента са прекалено развратени от този подход, дотам, че се считат в правото си да искат всичко да им бъде давано. В резултат интересът им към ученето е изцяло погасен. Няма как да е иначе. От друга страна се робува поголовно на представата, че доб-рият учител е оня, който до такава степен всичко дава на учениците си, че сякаш се раздава, сам себе си, своята личност е застрашил от това даване. Пита се: като толкова даваш, какво в крайна сметка за теб ще остане? Повечето учители до такава степен са се раздали, че повече няма какво особено и да дадат. И те вече не са кой знае колко интересни за учениците си. Ин-тересни са колкото може да е интересен един прочетен вестник.

Активността, свързана с ученето и познанието, трябва изцяло да принадлежи

на учениците, да е тяхна собствена позна-вателна (формираща личността им! - актив-ност. Този е принципът. Ако се провежда и спазва тоя принцип, струва ми се, ще нас-тъпи един ден поврат и в отношението им към познанието и ученето. Апатията ще бъде надмогната и победена. Няма друг начин това да се случи. Този е пътят.

Разбира се, има купища други проблеми около главния. Примерно ето един такъв проблем, на когото съвсем не се обръща внимание. Става дума за следното.

За да бъдат активни учениците в часа, групите или класовете, в които текат заниманията, трябва да са по-малобройни, да са максимум от 10-12-15 човека. В мо-мента министерските чиновници, в противо-речие с всички предписания на психология-та за обучение в малки групи, този е мини-мумът: един клас, за да съществува, трябва да се състои от минимум 16 ученика. Обик-новено класовете се състоят от значително повече деца: 25-30-32. Това е двойно пове-че от нормалното – за да има ефективна познавателна или обучителна дейност и работа. Знайно е, че самата възможност за такава работа и за изява на учениците зависи от броя на съставящите групата, само в малки групи може да тече пълноце-нен учебен или образователен процес. Всичко друго е само имитация на учене или обучение. Ето как работите се опорочават още в самото начало, в корена и в принци-па. Когато групите (класовете) са така голе-ми, то поне половината от учениците по начало биват обречени да са пасивни, на тях учителят съвсем не може да обърне внимание, те просто няма как да се изявят. Когато има незаети, скучаещи ученици, разбира се, и т.н. дисциплина се разваля. Няма начин да не се развали. Авторитар-ността отдавна вече не може да е някакво подобие на спасение на предварително обречената кауза на ефективното обучение в големите групи. Тя е нещо като агонията на вече умиращия.

Друг значим проблем е този, че у нас по начало отношението към другия като към личност – суверенна личност! – е не само нехарактерно, то, струва ми се, сякаш дори е и непознато. Дай свобода на бълга-рина и стой само след това да му гледаш резила. На това основание огромната част от хората просто не знаят какво да правят със свободата си. Това е също така харак-терно и за учениците, въпреки че те, поради младостта си, имат по-големи шансове да привикнат към един коренно различен тип отношение към тях, в центъра на който е признаването на суверенитета на отделното човешко същество, на отделната личност, на индивида. Свободата трябва да бъде "присадена" и култивирана, за нейния рас-теж следва да се грижим, знайно е, свобо-дата е най-безценното нещо, което изобщо можем да "притежаваме". Да "притежаваме" в смисъл, че тя съвпада с нас самите, с

нашата личност: ти самият си твоята сво-бода! А към свободата се привиква като се живее с нея още от най-ранна възраст. Младите трябва да заживеят със свободата си от най-ранната детска възраст, а не когато това вече е късно. В най-ранните етапи на (пред-)училищното образование у нас обаче, за жалост, се прави всичко за да бъде култивирано едно неподобаващо отношение към свободата, при което неу-молимо се стига дотам, че съвсем да липс-ва самото съзнание за свобода. Самите възпитатели, именно учителите, също не притежават такова едно развито съзнание и самосъзнание за свобода: а наистина най-напред възпитателят трябва да бъде възпи-тан. Вижда се, че поради тия обстоятелства в българското образование неизбежно възниква цяла поредица от омагьосани кръгове, от които то, както вървят работите, скоро няма да излезе. Според мен няма друг изход от създалата се ситуация освен този: отделните възпитатели, които съзна-ват абсурдите и дефектите на образовател-ната ни система, т.е. индивидите с подоба-ващото съзнание за свобода, работещи в нея, да почнат да консолидират усилията си за изход от плачевното положение.

А за това се изисква осъзнат бунт и всекидневна съпротива – няма друг начин! Винаги промените в човешката история са започвали от отделни, отдадени на порива към новото, освободени индивиди, инициа-тори и вдъхновители на битката със старо-то. Дошъл е моментът всеки да решава, да дава свой отговор на въпроса: аз със старо-то ли ще бъда – или ще се боря за тържест-вото на новото? Ретроградната сила в бъл-гарското образование обаче е консолидира-на и настъпва като стегната в броня фалан-га – пред малобройните лековъоръжени отряди – и най-вече единично и отчаяно биещите се там нейде борци! – на радете-лите на новото.

Рутинното отношение към една творческа и съзидателна по начало профе-сия – учителската – носи неизчислими загу-би и също така невероятни беди. Вярно, тя гарантира едно привидно и временно спо-койствие. Някои хора просто се мъчат да оцеляват в нелеката предреволюционна ситуация в образованието, в която във въздуха вече се носи полъхът на барута. Но нещата са толкова заплетени, че и малоду-шието не може да ни донесе някакво при-видно спасение. Тогава такова спасение може да ни го донесе единствено мерзостта – и подлостта. Някои, и то немалко, не се свенят да прибягнат и до тях. Несвободни-ят, неповярвалият, неотдаденият изцяло на свободата си индивид просто няма как да намери достоен изход в нелеката ситуация. Пораженията от поведението на такива дезертирали от мисията си и мародерства-щи възпитатели са не просто неизчислими, тях даже и умът никога не може да си ги представи, камо ли пък да ги побере.

8 Разгадаването обаче на загадката

е просто: трябва да победим собствената си склонност към малодушие. И към примире-ност. Примиреният, примиряващият се с всичко – това всъщност е несвободният човек. На несвободните учители и възпита-тели, носителите на един несвободен ман-талитет, ала работещи в тази сфера, трябва не просто да се отнеме хегемонията, те трябва да бъдат поставени в ситуация, при която абсурдността им да блесне така, че да бъде разпозната даже и от слепците. Защо-то наистина е непростимо в най-свободната по дефиниция дейност - образователната, духовната, възпитателната - да бъде допус-кано да работят хора с манталитета на роби. Днес нещата у нас обаче, разбира се, са тъкмо наопаки: в образователната ни система не се допускат да работят такива, които не са с манталитета на роби. Правете си сами сметката колко отчайващо в такъв случай е положението.

На мен затова толкова често ми се налага да слушам ето такива приказки: "Абе, човече, що не си гледаш хаира и спокойствието?! Що се хабиш? Само си създаваш излишни проблеми – и какъв, кажи, е смисълът? Що се напъваш да мес-тиш планини? Що не си мижитуркаш като другите, като мнозинството? Що не гледаш какво правят другите - които не се хабят, а гледат да се довлекат някак, пък макар и бездиханни, поне до пенсията?! Как е въз-можно да си чак такъв голям идиот? И пр." Не зная дали ви е известно, но немалка част от учителите измират, покосени от инфаркти и инсулти, значително преди достигането на пенсионна възраст. Това все нещо говори. Оказва се, че безметежното съществуване в образователната система вече е утопия. В нея безметежно не съществуват даже влас-тниците, даже чиновниците. Блаженото съществуване отиде по дяволите. Нещата вече са се раздвижили до неудържимост. Екотът на бъдещите, на предстоящите битки вече се чува...

Не зная защо, но тази сутрин, по-мимо волята ми, този текст звучи все повече като последни акорди, нали го долавяте? Интересна работа. Може би в близките дни, като почна да чета досега написаното, да го композирам, да го оформям като книга, да ми се появи вдъхновението и да напиша още някоя и друга глава. Но в момента настроението ми е такова: чувствам се сякаш съм на финала. Не ми се ще да пов-тарям нищо от вече казаното. А най-главното наистина, струва ми се, го казах. В тази поредица, а най-вече в онази, другата, която носи следното претенциозно загла-вие: Идеи към една нова философия и стратегия на образованието в България. Тази моя книга излезе преди три години и, разбира се, биде посрещната с пълно неп-робиваемо мълчание. Което за сетен път ме убеждава в необходимостта й. У нас най-упорито се мълчи за най-важното, за най-

потребното ни. Ние сме нация, съставена от инатливци. И от завистливци, но най-вече от инатливци според мен. Имам чувството, че по-голямата част от ония, за които написах книгата си - а аз я написах за всички, да, за абсолютно всички, и за учители, и за учени-ци, и за родители, и за "управляващите фактори", и за гражданите, и за българите като цяло, но най-вече написах своята кни-га, подразбира се, за ония, които принадле-жат на тази, на образователната сфера, та значи имам чувството, че явно за повечето от ония, за които написах онази книга, тях даже ги мързи да я разлистят, какво да говорим да я изчетат - камо ли пък да я проумеят. Да, положението наистина е отчайващо. Много сме зле. Безразличието у нас покосява всичко, що има някакви пориви дори не към живот, а и просто към вегети-ране. Покосява всичко в зародиша му. Как тогава нещо жизнено изобщо да може да се роди?!

А трябва много да се говори, об-съжда, мисли, търси, изследва. Не трябва да се мълчи и тъпее в някакво извратено горделиво самочувствие, сякаш нас тия неща не ни засягали били изобщо: те били засягали само някакви си там странни инди-види като тоя Грънчаров, който пък не ми-рясва изобщо, ами само като някаква кър-тица все рови ли рови. Какво иска тоя пък бе? Индивиди, които съвсем не са наред. А ний, нормалните, не се тревожим, щото ний си знаем, че всички усилия са напразни. Светът ний няма да оправим, тогава себе си някак поне малко да оправим. А лудите, лудите, е, те нека да си лудуват колкото искат: на тях изобщо кой ли пък им обръща някакво внимание?!

Учителят, в истинското понятие, в истинския смисъл на тази дума, е нещо като сеяч. Каквото сеем, това ще пожънем. Ако сеем ветрове, ще пожънем бури. Но аз от това не се плаша, щото ние не сеем ветрове – де да сеехме ветрове! – ние сеем предим-но... мухъл. Ако заразиш нещо, пък било то и най-живо, с мухъл, прави си сметка какво ще стане по-нататък. Е, мухълът може и да се чисти, иска се само желание и търпение. По всеобщото признание обаче "човешкият матьрял" у нас не е на висота, напротив, твърде много куца. Е крайно лошокачествен и дефектен. Защо е така ли? Давате ли си сега сметка - като дочитате, евентуално, тази книга – защо това е така?

КОИ – И ЗАЩО – МРАЗЯТ АМЕРИКА?

08 август 2012, сряда

Из Кондолиза Райс, марсоход и Хручшов (За да остане Америка) Автор: Иво Беров

С всичките си недостатъци и ку-сури (там бият негрите), Америка е правова държава, тоест държава с правила и закони, които се спазват, държава, където свобод-ните хора решават какво да правят, какво да произвеждат и от какво имат нужда.

С всичките си кусури САЩ си оста-ват най-мощната, най-свободната и най-богата държава в света, държавата, която дава най-големи възможности (добре де, нека не са неограничени), на можещите, кадърните, надарените и предприемчиви хора от целия свят.

Америка е пример за начина по който може да бъде постигнат успех и за ценностите, които предопределят този успех. И тъкмо затова Америка е мразена.

Америка е мразена, защото съ-ществува.

Защото съществува като образец. Има само един начин да не бъде мразена. И той е да не бъде Америка.

И няма как да не бъде мразена тъкмо от хората и от управниците на онези страни, където няма свобода, няма демок-рация, няма съзидание, няма производство, няма наука и няма творчество, страните които съществуват благодарение на това, че продават петрол, газ, или други природни богатства, страните където вместо правила и закони има произвол, страните, задръсте-ни от идеологически мътилки, страните с жалки напъни за величие, страните с неве-жо и необразовано население, което пове-рява съдбините си на тъповати, ъгловати, или налудничави водачи, страните с отб-лъскващи или направо престъпни предраз-съдъци – верски или идеологически.

Америка няма как да не бъде мра-зена от страни в които половината населе-ние по закон се числи към животните за разплод. Към животните, които нямат право да учат, да излизат на обществени места без придружител, да работят каквото искат, да си показват лицето или да пренебрегват разплодителните пориви на мъжкаря, който ги е купил или комуто са харизани още от деветгодишна възраст, защото „жената е нива, която мъжът може да оре когато и както си иска”.

Америка е мразена най-вече в Бо-ливия, Венецуела, Иран и Русия. В Дания,

9 Холандия, Австрия и Австралия, кой знае защо никой не мрази американците.

ПРОСТИ И ПОМИЛУЙ!

БОЙКО ТЪРЧИ-ЛЪЖЛЬОТО И МИРО МЕН-ТЕТО ЩЕ БОРЯТ ЦЕНИТЕ НА ХРАНИТЕ С АНТИПАЗАРЕН БАБАИТЛЪК август 8, 2012

Бойко Търчи-Лъжльото и Миро Ментето (става дума, разбира се, за минис-търо на земеделието и на яденето) измис-лиха, както им се чини, магическо средство да залъжат и забаламосат хептен малоум-ното природонаселение: съчиниха т.н “со-циална кошница”, в която щели да бъдат съедобни стоки със “замразени цени”. С което това менте-”дясно” управление показа дълбоката, вътрешната си милиционеро-комунистическа същина: комунистът мрази свободния пазар също толкова, колкото

мрази свободата, колкото мрази също така и личността. Излишно е обаче да казвам, че пазарът и този път ще им скрои шапката, щото той не прощава такова комуноидно-ченгесаро-милиционерско малоумие.

Колкото пъти Миро Тъпото-и-Нагло-Менте от името на държавата се намеси в пазарните отношения дори и само с приказки, пазарът реагира по единствения начин, та да си отмъсти: с повишаване на цените на съответната “защитена стока”, било сиренето, било кашкавала, било мля-кото, било олиото, било яйцата, било евти-ните колбаси, било какво ли не още. Тоя министър стана един от най-упорито дейст-ващите проинфлационни фактори на това идиотско управление, в резултат на което тъкмо най-жизнено важните за народа стоки станаха недостъпни поради високите си цени. Предвид това, че в резултат на всичко това примерно големи слоеве от пенсио-нерското съсловие са застрашени от хро-нично недохранване и гладуване, да не говорим пък за безработните. Ето че с оглед наближаващите избори се налага да се действа: разбира се, упоменатите субекти, именно Боко Търчи-Лъжльото и Миро Мен-тето измислиха най-тъпото, което изобщо може да бъде измислено и приложено, т.н. “замразени цени” на стоките за “народно потребление”.

Разбира се, всеки студент по ико-номика първи курс знае, че когато държава-та почне да се меси в ценообразуването, цените няма как да не фръкнат, но ето че коскоджамити министри не знаят – или си мислят, че могат да се погаврят не само с простите хора, но и с икономическата логи-ка. Мислят си, че с бабаитлък всичко може да се постигне, мислят си, че на бабаитите всичко е позволено. Но такъв псевдопаза-рен, по-скоро антипазарен бабаитлък, казах, е най-тъпото, което изобщо може да измис-ли една милиционеро-пожарникарска глава; е, измисли го. Ефектът, разбира се, ще бъде бумерангов: гаврите не само с живота, но и с пазара се плащат скъпо-прескъпо. Всичко в тоя живот се плаща, гратис нищо не се дава или получава…

Само дето у нас народецът е при-викнал с него да се гаврят, а пък най-извратените – и най-малоумните – комунои-ди дори са склонни да са благодарни за “грижите на управляващата народно-патриотична партия” за бедните, за “соци-ално слабите”, предимно за умствено сла-бите и бедните. Гледам по новините, че някои идиоти даже почнаха да благодарят на Боко за “непрестанните му грижи за народа”: обаче заради новата партийна повеля, именно да замразим цените, та да плюскаме колкото си искаме, ще им пресед-не най-вече на тия, които имаха наглостта и тъпоумието да я измислят. Стойте па гле-дайте сега какво ще се случи! Да видим дали ще могат да изнасилят тия бабаити пазара, та търговците да смъкнат и замра-

зят цените: ще го постигнат, ама на кукуво лято. А кукувото лято, прочее, иде неумо-лимо: догодина през лятото са изборите…

БОЙКО СИ НОСИ СВОЯТА БОДРА СМЯНА – СПОРЕД СЦЕНАРИЯ НА ТЕХНИТЕ КУК-ЛОВОДИ

План-графикът на ДС за нашето светло бъдеще се осъществява най-пунктуално... БЪЛГАРИЯ Е В НАТО, Е НА СТРАНАТА НА ЗАЩИТНИЦИТЕ НА СВОБОДАТА – СРЕЩУ СИЛИТЕ НА ТЕРОРА, ТИРАНИЯ-ТА, ДИКТАТУРАТА август 6, 2012

Един твърде позакъснял мохикан на комунизма, чието съзнание явно ни на йота не се е променило в тия години след 1989-та, т.е. който живее изцяло с предста-вите за света отпреди 40-50 години, именно др. (неудобно ми е да го нарека “господин” да не ми се обиди!) Rumen Dechev, е напи-сал любопитно, бих казал даже сюблимно неадекватно на реалностите становище по повод случващото се в Сирия; прочетете

10 неговото параноично сталинско мнение, а по-долу прочете и моя коментар в тази връзка, щото аз, разбира се, нямаше как да пропусна възможността да го бъзна, щото за мен са много интересни такива динозав-ри на комунизма:

Войната наближава. Банди от му-джахидини, подготвяни от САЩ, тероризи-рат мирното население в братска Сирия, а западната пропаганда обвинява за всичко сирийското правителство. С тази дезин-формация подготвят общественото мнение за близката война.

С редица договори и американски-те военни бази у нас България е привързана към агресорите. От нашите летища ще излитат самолетите, които ще бомбардират Сирия. Но зад Сирия стоят Русия, Китай и Иран. Войната може да прерасне в световна и ядрена и България да бъде изпепелена.

Трябва да направим всичко въз-можно да спрем това безумие, най-малкото да настояваме за неутралитет на България в бъдещата война. Имаме нужда от помощ-та на всички, които разбират огромната опасност. Готвим антивоенен митинг за септември. Нека всички, които имат жела-ние да помогнат, независимо от коя част на България са, да се обадят. Имаме нужда от помощта Ви.

Това пише другарят червен паци-фист; ето какво му отвърна моя милост:

Г-н Дечев сънува явно призраци, някакви “муджихидини”, подготвяни от “све-товния империализъм” и пр. докато истина-та е проста: има един кървав диктатор, подкрепян от друг диктатор, Путин, срещу когото е целият въстанал сирийски народ! Това е действителното положение.

Война няма да има, има такава световна война само в съзнанията на хора, които живеят с представите на една отми-нала епоха. Ще стане като в Либия. Арабс-ките революции продължават, още един диктатор ще падне, такъв е ходът на исто-рията. Прочее, България е в НАТО, нека тия друга-ри да имат предвид това: ние сме на стра-ната на силите на свободата – срещу сили-те на терора, тиранията, диктатурата. Русия начело с Путин е на страната на силите, борещи се срещу свободата и демокрацията в една предварително обречена битка…

ТЕЧЕ ПОЛИТИЧЕСКИ МОТИВИРАНА КАМПАНИЯ ПО УВОЛНЯВАНЕ НА НЕУ-ДОБНИТЕ ДИРЕКТОРИ НА УЧИЛИЩА – И ПО НАГРАЖДАВАНЕ С ПАРИ НА УДОБ-НИТЕ!

август 6, 2012

Ето едно съобщение от г-н Райчо Радев, публикувано на Фейсбук-страницата в негова подкрепа по време на продължила-та 40 дни гладна стачка против политичес-

ките репресии и уволнения на философа от Перник:

Изчакаха ме само един ден да си почина след прекратяване на гладната стачка и ми пратиха икономическа полиция. Проверяват ме по сигнал на г-жа Коконова. Да отговарям за привиждащи й се финансо-ви нарушения по време на зимния лагер.

По време на проверките доказах, че няма финансови нарушения по време на този лагер, който бе проведен на три спорт-ни бази: в Априлци, Шумнатица и Перник. Независимо и от факта, че Началникът на РИО Перник не е посочил, каквито и да е финансови основания за наказанието ми “Забележка” за февруарската проверка, както и за наказанието ми “Забележка” от юнската проверка, т.е. няма посочени какви-то и да са финансови нарушения, г-жа Коко-нова ме е пратила на икономическа поли-ция. Защо ли???

Вероятно за по-голяма внушител-ност – в очите на клакьорите и хората, които разпространяват слухове. Ето затова отго-варям подробно и обстоятелствено, за да е ясно и за най-трудно схващащите “къде е ключа от бараката”. За да няма недомлъвки, публикувам моя отговор до икономическа полиция, относно мними “финансови нару-шения” по време на лагера.

Кой то желае да прочете тия ПИС-МЕНИ ОБЯСНЕНИЯ от Райчо Крумов Радев, Директор на Спортно училище „Олимпиец“ Перник Относно: искане на обяснения от икономическа полиция за зимния тренировъчен лагер 2012 г., по сигнал от Началника на РИО Перник може да го направи като използва дадения линк; а ето по-долу моята първоначална реакция след като прочетох за новата инициатива на г-жа Коконова (която явно няма да миряса докато все пак не изпълни партийната по-ръчка и не уволни Райчо Радев, нищо че заяви пред администрацията на Омбудсма-на, че такъв въпрос уж изобщо не стоял!):

Аз имам една теория за обознача-ване на подобен тип… “хора”, макар че е трудно да се нарекат така; наричам ги “не-поправимите”, те наистина са непоправими. Това са всъщност комунисто-комуноиди, които не могат да търпят около себе си личности, а като надушат личност, не ми-рясват, докато не я смажат…

Тая Коконова с това си действие показва, че е ярък представител на този същия тип. Значи един ден след края на

стачката изпрати икономическа полиция! Безобразие!

Прочее, трябва да я съжалим: тя всъщност има да изпълнява задача, поста-вена от по-високо място, от управляващата партия ГЕРБ. Нали видяхте онова съобще-ние за гешефта с разпределянето на ония 100 милиона пари на свои хора и директори, с която се е нагърбил министър Игнатов? (Виж: Прочетено във в-к СВОБОДЕН НАРОД: Една гешефтарска афера на Министъра на образованието С.Игнатов)

Ето, затова е, в момента тече кам-пания по уволняване на неудобните дирек-тори и по награждаване с пари на своите, на удобните. Коконова затова няма да миряса докато не уволни Р.Радев и не го замени с послушника на ГЕРБ…

БАХ МАА МУ: КЪВ ЛИ БЕШЕ КУРСЪТ?

ПОГЛЕДНЕТЕ С КАКВО ТРОГАТЕЛНО ЧУВСТВО НА ЛЮБОВ И ПРЕКЛОНЕНИЕ СЕ ОТНАСЯ БОКО КЪМ ТАРТОРА СИ...

Другарски пулсиращи в единен ритъм сър-ца...

ВСЕ ПО-ЯСНО СЕ ОТКРОЯВАТ ПРИЗНА-ЦИТЕ НА ПЪЛЗЯЩА ДИКТАТУРА У НАС

август 5, 2012

Д.Божилов, който се афишира като върл интернетен антидемократ, агитиращ повече да не участваме изборите, т.е. в демокрацията, а да оставим циганите, чиито

11 гласове управляващите купуват, да решават всичко, да решават съдбините на България, е написал разсъждение за това има или няма диктатура в България; според него няма и нямало да има; прави човекът услуга на управляващите: нали никой не знае от кой храст ще изскочи заекът. Аргументите му са типични аргументи на доказан дървен “философ”. Ето малък пример от неговата галиматия:

Във връзка с разрастващата се па-ника, че у нас настъпва диктатура, фашизъм или не знам си още какво, да изкажа съоб-ражението, че това не е така. Аз самият видях това и го написах още по време на президентските избори. Но пропуснах важ-ния факт, че нямаме диктатор, следовател-но дори и технически диктатура да се гради, тя няма да стане. Ако например Цветанов беше начело, би било възможно – защото той очевидно е упорит и жесток човек, и би станал диктатор. С Бойко начело диктатура е невъзможна… Няма да има диктатура в България… Системата си е все същата, ако искаме промяна, най-добре е да си задър-жим гласа в къщи.

И така нататък, и прочие, и так да-лее, и ала-бала, и тинтири-минтири. Който иска да провери какви други празни приказ-ки е благоволил да напише тоя Добри, за който горещините се оказаха сякаш фатал-ни: мозъкът му се е размекнал видимо и яко. И други са се изказали против тезата на дървения “философ”. Прочетете ако иска-те какво са му казали. Наложи се и аз да реагирам. Ето какво написах там: Ангел Грънчаров: Как ще да е катастро-фално простак да управлява страната на простаците и на простотията, то си е съвсем нормално… А диктатура не е това, което си представяш, Добри. Слагаш ли си лед на главата в тия жеги, спазваш ли съвета ми? А така.

Диктатура е, примерно, всички те-левизии да хвалят Вожда – и да го показват как непрекъснато реже ленти и ръси просто-тии. Диктатура е управляващата партия да си има работеща технология за печелене на всякакви избори – чрез фалшификации. Диктатура е като нямаш парламентарно мнозинство да си купиш колкото си искаш

депутати и да си направиш бетонно мнозин-ство.

И така нататък. Много признаци на диктатура имаме. Имаме олигархична сис-тема, която е планирана така: ГЕРБ и БСП, доброто “дясно” и доброто “ляво” се прех-върлят топката, а пък Доган е балансьор. Този е модела. Това е система на “много-партийна” диктатура. Боко и Станишев ще се договарят за разпределението на депу-татите, а това как ние гласуваме няма да има никакво значение. Това ако не е дикта-тура и тирания, сполай му кажи!

И други признаци има. Хората пак ги е страх. Това пак е признак на пълзяща диктатура. И прочие. Пий студена вода от хладилника белким мозъка ти се поохлади малко…

ПРИОРИТЕТЪТ ЗА МЕН КАТО УЧИТЕЛ Е ЕДИН: ЛИЧНОСТТА НА МЛАДИТЕ

05 август 2012, неделя

Текстът, който следва, е продъл-жение на поредицата Записки по една бъ-деща книга с примерно заглавие ИЗКУСТ-ВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ или УЧИЛИЩЕ НА БЪДЕЩЕТО, или някак другояче.

Аз всъщност до този момент, стру-

ва ми се, успях да кажа най-главното, същи-ната. Остава ми само да добавя още някол-ко щриха към картината за постигане на цялостност и завършеност - и с това ще мога да сложа окончателно точката. Това ще стане в съвсем скоро време. Налага ми се обаче преди това да покажа какво се случи при приложението на идеята ми, при "внедряването" й в живота, как тя беше възприета от учениците, до какъв етап стигнах, вървейки по пътя си. Защото, добре известно е, всяко ново нещо не се приема с аплодисменти, а много често дълго време бива отричано, низвергвано, отричано, плюто, "заклеймявано" като ерес и т.н. Няма как да е иначе, този даже е критерият за разграничаване на истински от мнимо ново-то: щом нещо го приемат с аплодисменти, няма как това нещо да е същинско или радикално ново; колкото повече го хулят, толкова по-голяма е гаранцията, че то наис-тина е такова. Истински новите неща обик-новено ги приемат "на нож", обявяват им война; новото винаги се утвърждава чрез борба, конфликти, противоречия.

Също така е известно, че ние, хората, сме устроени така, че само някои умове, най-напредничавите, могат да пока-жат доблестта да разпознаят, да приемат с открито сърце новото и да го приветстват; огромната част от хората, за жалост, нямат такива способности и се иска време, за да може новото да си пробие път. Е, знайно е също така, че новото винаги е добре забра-вено старо, ето, в случая новостите в пре-подаването на философия, за които говоря и пиша, са наше наследство от древността, още от времето на Сократ, те са открити и прилагани от Сократ, ала по-късно са били забравени, са били затрупани с пясъците на културата и на "модерните дидактики", та да се стигне до наше време, когато, няма как, ще бъдат неизбежно приети като новост, като откровение, като откритие, като спасе-ние.

За мен лично конфликтите и сблъ-съкът с администрацията, с властващото съсловие на инспектори и директори, е нещо съвсем естествено и неизбежно, за-щото тая ретроградна бюрократична сила има едно призвание и оправдание на съ-ществуването си: да служи за запазване на статуквото, да пречи и да тъпче кълновете на новото, да вреди, да обърква, да съсип-ва. Тая бюрократична сила има едно оправ-дание на съществуването си – и това е нейният собствен интерес, свеждащ се до оцеляване, до адаптация към променящите се условия, до запазване на властващите си позиции. Най-последна грижа на бюрокра-цията е интересът на учениците, разбира се, нейният собствен егоистичен интерес е тяхната кауза суи (causa sui – лат., “самоп-ричина”, причина на самото себе си). Из-хождайки от този постулат, на мен ми се струва за излишно да описвам перипетиите на ония борби, които ми се е наложило - в моя вече доста продължителен живот - да водя с всемогъщата образователно-училищна бюрокрация. Щеше да е същинс-ко чудо да бях разбран и подкрепен от тази самодоволна бюрокрация, имаща съзнание-то за вечна правота: у нас, знайно е, оня, който има власт, я гарнира неминуемо и с претенцията за пълна непогрешимост - сякаш бюрократите са нещо като оракули. Тъй че лично за мен в случая изобщо не са интересни тия борби, те за израз на една едва ли не неумолима природна закономер-ност, аз нямаше да бъда себе си, ако бях започнал да угаждам на бюрокрацията, ако бях станал конформист. Е, някой ден мога да опиша перипетиите на тия борби, но в случая това не влиза в целите ми. За мен е значително по-потребно да опиша как уче-ниците възприеха моите "преподавателски" иновации.

Вчера, за щастие, един млад чо-век, ученик, написа коментар по тия мои записки, който оцених за толкова важен и изразителен, че го публикувах отделно под заглавието Как системата гаси интереса

12 на младите при ученето. Много показател-но е, че написаното от него е тъкмо по проблемите, които сега предстои да разни-щя. Ето един възлов момент от толкова интересното становище на този млад човек:

... Важно е учениците да разпоз-наят себе си като субекти, като активни участници в своето образование, защото, смея да твърдя, повечето от тях са дори по-убедени от учителите, че са в учили-ще за да им се наливат знания и да им предлагат текстове за наизустяване.

Тук, както се казва, е "заровено ку-чето", според един популярен навремето израз, останал в културата още от антич-ността: по-голямата част, мнозинството от учениците, до такава степен са били вече моделирани от изискванията на системата, че те, бидейки нейни жертви, другояче дори и не могат да си представят нещата, т.е. за тях е непредставимо едно коренно различ-но, едно по-модерно отношение. Нещо повече, за част от тия ученици едно такова по-различно отношение се възприема и оценява като аномалия, като едва ли не за скандално - ако бъде приложено към тях. То се оценява неизбежно като произвол от страна на дръзналия да бъде по-различен учител, оценява се като своеволие. Като нещо ненормално: логично е, щом "норма-та" е към учениците да се отнасят като към обекти, отношението към тях като свободни субекти, разбира се, е израз на "ненормал-ност". Или като "неправилно", щом "правил-ното" е онова, с което просто са свикнали. Щом друго те не са и видели, как в такъв случай да приемат новото, нововъведения-та? Няма как. За тях подобни нововъведе-ния са не просто скандал, те са нарушение на "правилата на играта", разклащане на основите на статуквото, ако срещу тях не се противодейства, застрашена е самата сис-тема. Ето как в лицето на този тип ученици бюрокрацията неизбежно придобива най-могъщ съюзник; тоя тип ученици става ней-на социална основа или почва. Бюрокраци-ята, оказва се, в крайна сметка се опира на социалната сила, на мнозинството на без-различните, не мързеливите, на инертните, на немислещите, на безразличните, на дезангажираните и пр., за да стане авангард и предводител на всички ония сили, които дърпат обществото назад. Излишно е да добавям, че в специфичните български условия и реалности съсловието на безраз-личните към всичко е най-многочислено, което все пак дава известни шансове на новото да се промуши, да се "провре" и дори да пусне известни кълнове.

Да сляза обаче от нивото на обща-та абстракция; да сляза до нивото на конк-ретностите на живия живот – и на истори-ческия процес на разгръщането им. Става дума за моята конкретна практика, свързана с преподаването на философия на едни все пак по-"подбрани", по-елитни ученици - тъй като в последните години преподавам в

едно такова по-специално училище, пък макар и професионално: професионална гимназия по електроника и електротехника. Това, че учебното заведение, в което пре-подавам и в което се разгърна решаващия етап на моите учителски иновации, е техни-ческо учебно заведение, има голямо, реша-ващо, пък макар и все пак специфично значение. Ето за какво става дума.

Учениците в него в по-голямата си част са "техничарчета", имат влечение към техниката, в никакъв случай към хуманита-ристиката, каквото по естеството си е фило-софията. Но, както се казва, всяко зло е за добро: тяхното съзнание, съзнанието на такива ученици е съвсем чисто и свежо, бих казал даже девствено, в смисъл на неоск-вернено и неопорочено откъм съблазните на хуманитарното познание. От друга стра-на те имат една наистина голяма, направо жестока потребност от такъв тип познание - за да компенсират уклона към точните науки и към техниката, който при тях е станал водещ, доминиращ. На това основание аз имах една благодатна почва за "експери-ментите" си; в съвсем друга ситуация щях да се окажа ако бях попаднал в училище с хуманитарна насока.

Прочее, аз в началото си предста-вях, подведен от механичната представа, че истинското поле за разгръщане на моите иновации би била една хуманитарна гимна-зия; воден от тази убеденост, аз в един момент, за кратко време, даже успях да стана директор на Хуманитарната гимназия в Пловдив, която се помещава в сградата на знаменитата Първа мъжка гимназия "Княз Александър Батенберг", първата гимназия в България; бях назначен там през зимата на 1992-1993 г., когато министър беше фило-софът проф.Н.Василев; да, обаче прави-телството падна 20 дни след назначаването ми; другарите-комунисти в гимназията, разбира се, веднага обявиха стачка срещу "синия директор", такива тогава бяха вре-мената; аз сам не се съпротивлявах изобщо (властта никога не е била цел или самоцел за мен!) ами си взех шапката и си тръгнах, та другарите да поликуват малко; както и да е, това е друга тема и история.

И така, във всичките тия години, в които съм се опитвал да внедрявам своите иновации, в часовете ми се е водила ту тиха, подмолна, ту разгорещена и дори яростна битка между две философии на обучението и преподаването изобщо, между две коренно различни представи за живота в училище, за смисъла и оправданието на съществуването на институцията училище. Известно е, че по-голямата част от нашите ученици са склонни да се подчиняват, са конформно насочени: учителят, така или иначе, е оторизиран от властта, а властта трябва да се почита, за да си нямаш непри-ятности. Сюблимна ситуация възниква обаче когато точно тоя тип ученици надуши, че учителят не се ползва с благоразположе-

нието на властта и на институцията, примерно, не е в най-добри отношения с директора. Тогава тия ученици, няма как, са длъжни да почнат да пишат жалби срещу учителя си, ако пък сами не се сетят за това, какво пречи това да им бъде подска-зано? Прочее, този тип ученици сами се досещат, че няма как учител с толкова различни разбирания да може да е подкре-пян от консервативната, от веки веков съ-ществуваща система, те имат нюх към тези неща. А какво по-хубаво от това да покажеш жест на преклонение към всевластната система от това да напишеш един пищен донос срещу оня, който се мъчи да подкопа-ва основите й? От това могат да се очакват и съответните награди. Това психологическо обстоятелство трябва да се вземе непре-менно предвид ако искаме да се ориенти-раме в непростата ситуация.

От друга страна самите властници у нас от десетилетия не престават да гово-рят за някаква ефимерна реформа на обра-зованието, която все не идва, както навре-мето и призракът на комунизма уж все вър-веше към нас, но пък не идваше - в целия си неописуем блясък; както тогава, във време-ната преди 1989 г. комунизмът уж все се канеше да идва, ала в края на краищата не дойде, а по-скоро се помина, сиреч, умря, навярно съвсем същото ще се случи сега и с призрачната реформа на българското образование. Тъй че такива "вредни агенти" на промяната или "подранили пилета" като мен благодарение на приказките за някаква дългочакана реформа имаха шанса в тия години да се развихрят, да покажат какво могат, да се опитат нещичко да променят; е, това аз се постарах да направя, според силите си, пък макар и в едно училище само. Но все пак дадох пример, че е въз-можно нещичко да се промени, че нещата не са чак толкова безнадеждни както изг-леждат. И това обстоятелство трябва да се вземе предвид, към което, ако се прибави и това, че имах шанса да работя с един много различен директор, картината започва да придобива не просто очертанията и форма-та си, но дори и цветовете си.

Интересно е и това, че почти вина-ги в групи от млади хора, каквито по неиз-бежност са учениците от гимназията, могат да се открият бунтарски, антиконформистки и дори анархистично настроени индивиди, към спечелването на които моя милост трябваше да намери път – за приобщаване-то им към идеите, които бяха така потребни и на тях, и на мен самия. Вярно е, твърде малко са такива индивиди, но е добре, че ги има, а ако ги няма, ще трябва да помогнем да се родят. С прилагането на всякакви провокации към съзнанията, за които при-подаването на философия дава чудесна възможност, се опитвах в тия години да си намеря съмишленици, нещо повече, да си направя нещо като "партия" от по-свободолюбиви млади хора. Такова нещо

13 беше т.н. Дискусионен клуб, който основах преди години и в това училище – както десетилетия преди това бях създал и в Пловдивския университет (където съм ра-ботил на млади години като асистент по философия). Във знаменателни времена като нашето, в които самият дух сякаш е бременен с промени, се иска хората, за които промените са нещо съкровено жела-но, да се обединят, та да акумулират силата си; формата на т.н. "дискусионни клубове" е прекрасна за тази цел. Излишно е да спо-менавам, че към Дискусионния клуб адми-нистрацията винаги е имала едно подсъзна-телно враждебно отношение, въпреки че аз, както вече казах, имах шанса да случа на оригинален, необичаен, разбран и човечен директор, който, ако не ме подкрепяше (за да си няма излишни главоболия), то поне не пречеше, което ми и стигаше.

Абе чудя се откъде да започна в описанието на тия истории; много имам за казване и писане, много е трудно да се опише по-пълнокръвно така и така сложила-та се нелека ситуация. Аз съм човек импул-сивен, увличам се, отдавам всичките си сили в тази по начало изхабяваща работа, каквато е учителстването; прочее, моето необичайно, така да се каже "антисистемно" поведение е нещото, което хем ме съхрани като личност, хем не ми позволи да се "вдаскаля", т.е. да капитулирам в творческо отношение, хем ми позволи да запазя (до-някъде) силите и здравето си, щото аз сам усложнявах неимоверно положението си. Тъй като, ако си учител, имаш две основни възможности: или да вегетираш, пазейки силите си по един пасивен начин и спазвай-ки формалните изисквания, поведение, гарантиращо ти спокойно довличане до пенсия, или пък, изхождайки от творческия характер на професията, да гориш, да све-тиш и да пламтиш - та нали онова, което само не гори, няма как и да пали?! А че учителстването по същината си е горене, светени и пламтене е нещо, което е трябва да е ясно по презумпция, по определение. Стига толкоз. Да не дразня повече. Да мина към описанието на някои по-конкретни ситу-ации.

Ето, спомням си следното: в един клас нещата съвсем не вървяха. Каквото и да пробвам, никакъв ефект. Уж правя по принцип същото и в останалите класове, там нещата сякаш вървят, ала тук – не, изобщо не вървят. Учениците мълчат, през-рително свили устни – или пък изобщо се стараят да покажат, че даже и не слушат това, което говоря или питам. Ето тук обаче се сещам, че аз вече съм писал по този случай; намирам текста, ето го: Една чисто нашенска поучителна история…. Проче-тете го ако желаете, за какво да описвам всичко наново?! Даже по-добре е че наме-рих текст, в който всичко е представено точно каквото е било тогава, в момента на случването си; щото времето хем лекува,

хем изменя възприятията. Аз тук мога да се задоволя само с добавяне на окончателната развръзка.

Спомням си, че аз сам казах на ди-ректора, че имам проблем. Сериозен проб-лем с един клас. Разказах му накратко. Обясних му, че търся изход. Помолих го да дойде с мен в класа, за да проведем един "оздравяващ" настроенията в класа експе-римент; присъствието на директора беше задължително, за да има ефект цялата работа. Директорът се съгласи. Ето какво направих.

Влязохме с директора и той седна на последния чин без да даваме никакви обяснения. Аз предложих на класа да играят на една игра, да опитат да поиграят на театър. Попитах ги имат ли предложение за сюжет. Мълчаха. Тогава казах, че аз ще предложа. Във връзка с една история. Има-ло един клас, в който... разказах основното от историята на нашите отношения с класа. Помолих ги да изиграят една сценка, имен-но родителска среща в този клас. Всеки от тях ще играе собствения си родител, майка или баща, по избор. Няколко доброволци ще трябва да играят ролите на класния ръководител, на директора, на представи-тел на служба за закрила на детето, на неправителствена организация, грижеща се за правата на малолетните и на моя милост, на преподавателя по философия. Макар и трудничко, но определихме все пак добро-волците за тия роли. Тогава аз млъкнах, седнах на един чин и мълчах до края на часа.

Учениците трябваше да се справят сами в нелеката ситуация. Трябваше да се отпуснат, да помислят, да се съсредоточат, да се настроят за импровизация, да опитат да се вживеят в ролите си. В един момент се долови, че започва да им става интерес-но. Почнаха да играят театъра и започнаха да се увличат. Играха с въодушевление. Обсъдиха отговорно и всестранно създала-та си ситуация. Сами се сетиха, че трябва да намерят изход. Щукна им главите - един шегобиец предложи това - най-простото решение: "препъни-камъкът", именно пре-подавателят по философия, да бъде пред-ложен за уволнение; директорът (ученикът, играещ тази роля, не истинския директор) обаче реагира, че има пълно доверие на "провинилия се учител". Сетиха се да обсъ-дят и ролята на самите ученици за създало-то се положение. Почнаха оживено да об-съждат.

Таман се стигна до най-интересното, то пък взе, че би звънеца. На директора (реалния, не този на сцената) обаче му беше станало необичайно инте-ресно и сам скочи да каже нещичко, уж извън играта, ала нещата се смесиха по един сюрреалистичен начин. В крайна смет-ка стана така, че от другия път работите в този клас постепенно потръгнаха. Трудно, но вече сякаш нещо се беше отпушило.

Така стават тия работи. Да спра дотук. Излишно е да споменавам, че оттук-нататък тоя клас всеки час ме молеше да играят театър. Големи артисти станаха. Е, вярно, известна част от програмата по фи-лософия пострада. Но ефектът върху лич-ностите им, предполагам, беше значителен. Няма как да е било иначе. Приоритетът за мен като учител е този: личността на мла-дите. Всичко друго заради личността може да бъде пренебрегнато. Заради личността всичко друго може да иде по дяволите...

ТЕКУЩИ ПРОСТОТИИ...

Бойко Борисов щял да назначи приятеля и кумеца си Бареков, ТВ-чалгаджия от Пловдив, за шеф на БНТ. Въпрос: има ли някаква свинщина, която да не е възможно да се случи още в България? Всъщност, съвсем логично е: щом прост бодигард с чалга-шоу-тв наклонности като Б.Борисов стана премиер на България, защо пък чалга-политическо медийно жиго-ло и мекере като Николай Бареков да не може да стане шеф на Националната ни телевизия?!

КАК СИСТЕМАТА ГАСИ ИНТЕРЕСА НА МЛАДИТЕ ПРИ УЧЕНЕТО

По моите записки около една предполагаема бъдеща книга с все още неизвестно заглавие се получи интересен отзив, написан от млад човек, ученик, чиито мнения и преди съм срещал; той се казва Александър Георгиев и винаги неговите коментари са любопитни, достойни за адми-рации и дори за възхита – защото явно имаме възможност благодарение на тях да се срещнем с един мислещ млад човек. Ето какво е написал този път той, а по-долу

14 давам кратък мой коментар заедно с линка към място, което може да хвърли светлина по интересуващ го проблем:

Не, опасявам се, не това, което сте формулирали, е главният проблем. Вие вече сте достигнали до единствения възмо-жен начин за преподаване и до това, че той изисква заинтересованост и от двете стра-ни. Няма нужда да си правим илюзии, никой (ученик) не може да е заинтересован еднов-ременно от всичко, което трябва да се научи в училище. Жалкото е, че образователната система е такава, че в повечето случаи потушава и без това редките появи на заин-тересованост и ентусиазъм за учене.

Но ми е трудно да си представя каква образователна реформа (по необхо-димост "спусната от горе") може да реши проблема. Не, важно е учениците да раз-познаят себе си като субекти, като активни участници в своето образование, защото смея да твърдя, че повечето от тях са дори по-убедени от учителите, че са в училище, за да им се наливат знания и да им се предлагат текстове за наизустяване.

И няма как иначе да бъде, защото никой не им казва защо е нужно да бъде научено всичко това, което е предвидено по програма – а именно, за да им даде доста-тъчно знания да бъдат съзнателни гражда-ни, да възприемат проблемите, с които ще се сблъскат в бъдеще, в някакъв контекст, вземайки предвид опита на хората от мина-лото – и за да могат да вземат компетентни решения. Ако хората наистина знаеха всич-ко, което се учеше в училище, щяха да могат ако не да намерят решение на всеки проблем, то поне да го възприемат правил-но и да са способни да разберат решението, което някой все пак по-знаещ от тях им предлага.

Ако знаеха всичко, което се учи в училище, едва ли щеше да им се налага да си избират политици, които говорят на прос-ташки език само защото не разбират какво казват останалите. Мисля, че ако това се обясняваше в самото начало на най-малките, и въведението във всеки предмет включваше напълно ясно обяснение с какво той ще им е не просто полезен, а нужен, хората (нарочно не конкретизирам "учени-ците") щяха да бъдат мотивирани да учат.

Така вече заангажирани с ученето, то ще им стане като цяло интересно, но винаги ще се намери тема, която да ги раз-вълнува повече. Тук подход като вашия, г-н Грънчаров, е твърде полезен - само да помагате на учениците си. Но, ако сте го избрали като единствен ваш метод за пре-подаване е наистина неразумно да очаквате всички да са заинтересовани по всеки въп-рос, това неминуемо ще доведе до хронич-но разочарование. Важно е единствено да не се изпуска този именно момент - когато в съзнанието на ученика проблясва някакъв интерес. От там насетне, ако той бъде насо-чен към прозрение относно логическата

свързаност на всичко изучавано – интере-сът му ще бъде задържан.

Но именно в този най-критичен момент се намесва образователната сис-тема, която просто не допуска застояване и задълбочено проучване на дадена интерес-на за някого тема; тя продължава безмилос-тно напред по плана, отвличайки и желани-ето на ученика да научи нещо повече, за-мествайки насилствено в съзнанието му интересуващият го въпрос, който още не е проучил напълно, със следващия, връзката с който учещият още не е осъзнал – поради което той губи и интереса си.

Философията е твърде важен предмет, мисля, че съм го изтъквал много пъти, но колко от учениците могат да си отговорят на въпроса "Защо?". Мисля, че този единствен отговор даден наготово, би бил безкрайно полезен.

Това пише А.Георгиев. А ето и мо-ят кратък коментар на казаното от него:

Благодаря за становището! Споде-лям Вашето разбиране, също смятам, че трябва да има известен баланс, дозировка между "даване" и "вземане" при ученето и усвояването, но водещото трябва да е именно вземането, ученикът сам да свърши главното в общата им работа. А що се касае до отговор на въпроса защо философията е необходима, можете да го намерите в моята книга ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА (с подзагла-вие "Вечното в класическата и модерната философия"), първите глави на която отго-варят точно на този въпрос... Книгата я има и онлайн – освен в хартиен вид, както е обичайно за всички мои книги...

БИТКАТА С БЛАЖЕНАТА БЕЗПРОБЛЕМ-НОСТ МОЖЕ ДА ЗАПОЧНЕ

Текстът, който следва, е продъл-жение на поредицата Записки по една бъ-деща книга с примерно заглавие ИЗКУСТ-

ВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ или УЧИЛИЩЕ НА БЪДЕЩЕТО, или... нито едното от две-те, а нещо трето или четвърто; не знам как ще се нарича засега. Заглавието ще зависи от това каква в крайна сметка ще се получи самата книга. Но това, както се казва, са съвсем "бели ядове". Истински трудното е ето сега: стоя пред белия лист и се чудя за какво да пиша днес, с какво да започна, в каква посока да тръгна.

Проблемът е, че имам толкова много неща за казване, а трябва да подбера най-важното, главното – за да не се отклоня или пък "разлея". Моето схващане е, че голямата книга е голямо зло. Винаги за предпочитане са малките, концентрираните около един проблем книги. Или около два, максимум три проблема. Много по-трудно е да се напише малка, концентрирана, но говореща точно по същината на проблема книга от голямата, "говорещата за всичко книга". Както и да е, да тръгвам вече по своя път, време е...

Аз започнах тази книга с намере-нието да пиша за съвременните подходи в преподаването на философия - или поне за отношенията ученик-учител. Около този проблем се появи цял "букет" от други проблеми, от които се старая все пак да подбера най-важното. Хем ми се иска да се съсредоточа върху чистата същина на проблема, хем пък, от друга страна, ми се иска да не бъда абстрактен, а да покажа как са се изявявали тия същности в конкретния живот, в живите непосредствени отношения – и в техния исторически процес. Та се старая да балансирам криво-ляво около всички тия моменти, да видим какво ще се получи. Не е леко. Такава ми била съдбата: да се мъча, постоянно да се опитвам да решавам какви ли не проблеми. И с писане-то проблемът съвсем не е най-главният, с който съм се сблъсквал. Истинските проб-леми са в "истинския" живот, а кой всъщност е "истинският" живот, е отделна голяма тема. Действителният живот обаче е този: на реалните, даже всекидневни отношения на реални, конкретни хора, техните сблъсъ-ци, неразбирания, конфликти, спорове, разминавания, сближавания и т.н. Този пласт го има в училищния живот - и той съвсем не е за подценяване. Всичко се проверява тук. Всеки колко струва като личност пак се показва и доказва тук, в тази сфера. А идеални сфери като свързаната с писането, с творчеството, с духовните ни състояния и пр. са, дето се казва, "друг филм". В моя случай обаче те се смесват в една странна амалгама: аз преподавам философия, старая се да бъда философ. Старая се при мен да няма разминаване между думи и дела, между мисли и живот. Така подобава за философа. Такъв пример ни е завещал Сократ. Той, атинският мъд-рец, е моето вдъхновение във всичко, което се мъча правя в училище – и в живота си. То, оказа се, училището е моят живот. И

15 писането, което пък, общо взето, съм все подчинил предимно на потребностите на училището. Така стана при мен. Такава, явно, ми е била съдбата.

Та по тия причини до момента раз-казът ми се върти все върху тия проблемни конкретности: как съм виждал нещата, какви търсения съм имал около проблемите, с които животът ме е сблъскал, какви труд-ности е трябвало да решавам в отношения-та с учениците си, с колегите, с админист-рацията и пр. Какво съм правил, какво съм искал да направя, какво в крайна сметка се е получило; щото рядко точно каквото иска-ме, това става, нали така. Често искаме едно, получава се съвсем друго. Много често ние, хората, или съвсем не разбираме другия, или не умеем да го разберем, или не искаме да го разберем. А какво остава да го подкрепим. Неразбиранията, конфликтите са също нишка, която ще следвам в описа-нията си. Аз вече го правя дотук. Остава да продължа нататък – с оглед да постигна една желана, пък макар и ефимерна, пъл-нота.

За помагалата, които писах, не съм завършил още. Този проблем ми дава шанс, тръгвайки до него, да се докосна до всички останали, свързани с него, главният от които е: потребностите на учениците, това, което на тях е потребно, което трябва да им бъде осигурявано (не обаче "давано"!) така, че да могат да си го постигнат, да си го "вземат" сами.

"Даването" е стара образователна и обучителна технология, мухлясала и неефективна; истината е във "вземането", щото именно свободният човек предпочита всичко да си вземе сам, не да чака някой да му го даде наготово. Знанията, които учени-ците могат да "получат" в училище, трябва да се родят в собствените им съзнания, а пък преди това в един дълъг и мъчителен процес учениците трябва да са "бременни" с тях.

Мисля, че тук е време да разкажа за онази странна, куриозна и неразбрана никога, камо ли пък в нашата съвременност Сократова теория за това, че и мъжете, подобно на жените, също раждат, нищо че техните "деца" са твърде различни, са от съвсем друг род. Децата, които мъжете раждат, са идеите, мислите, истините. В съвременното училище трябва да се вър-нем към гениалните сократови разбирания за същината на това, което трябва да става в т.н. общуване на учител-ученик, или в обучаването, осъществяващо се чрез разго-варяне, чрез обменяне на мисли. Този именно е процесът, в който се "зачеват" мисли, в който се "забременява" с мисли; после човек се чувства "бременен" с тях, а в един прекрасен ден тия мисли ще трябва да бъдат родени.

Методът на Сократ е т.н. майевти-ка, т.е. акушерско или родилно изкуство, помагащо за раждането на истината; майка-та на Сократ била акушерка, той говорел, че бил я наследил в занаята й, само дето той помагал при раждането не на жени, а на мъже; а мъжете, учел той, също раждат, само дето раждат по-особени "деца". Поко-лението на мъжете, за разлика от това на жените, е безсмъртно: идеите, мислите, истините, веднъж родени, не умират, докато поколението на жените е преходно и смърт-но. Тази теория на Сократ още тогава не била възприета в истинския, в точния й смисъл, а била оценена като екстравагант-ност, а враговете на Сократ се възползвали от такива негови твърдения, за да му при-шият обвинението, че бил развращавал младежта: как няма да е "развратител" на младежта оня, който говорел, че учи момче-тата как да раждат; е, вярно, учел ги да раждат мисли и истини, да раждат идеи, а не нещо друго. Оказва се, че "раждането" на истини и тогава се е възприемало като престъпно занимание, от което пък излиза, че самата истина е крайно нежелана - по-неже е страшно и опасно нещо. Особено страшно и опасно нещо са мислите и исти-ните за ония, които не мислят, които са се отказали от мисленето, които ненавиждат мислещите хора. А иначе внушенията на Сократ не са кой знае колко чудновати: в приятните разговори между мъже, изслед-ващи най-важните за човека въпроси, се случва така, че в един момент по необясним начин някоя душа "зачева" истината, или идеята. От този момент нататък този мъж почва да се чувства като "бременен", а "плодът" тепърва ще расте и ще придобива очертанията си в неговата утроба, в душата му, докато дойде моментът за раждането, един велик момент, не по-малко величав от момента, в който жените раждат своите деца. Та излиза, значи, че жените раждат деца, те за това най-вече и са създадени, а пък мъжете също раждат, но раждат особе-но поколение, те раждат, казахме, идеи, велики мисли, вечни и безсмъртни истини,

такова е поколението на мъжете. Напри-мер Омир има две "деца", това са "Илиада-та" и "Одисеята", които никога няма да умрат, а са вечно живи, докато, знайно е, поколението на жените е смъртно и преход-но поколение. Ей-такива тайнствени неща разказвал Сократ, които често не били схващани в точния им смисъл, а били възп-риемани и оценявани съвсем изкривено, неадекватно, предубедено и пр., щом като това, което се случвало, било представяно като "развращаване на младите". Знайно е обаче и това, че Сократ в крайна сметка бил осъден на смърт заради това обвинение, както и за едно друго, не по-малко глупаво и неверно: че бил отричал съществуващите богове – и че си бил измислял нови богове. Но за какво става дума тук може би ще говорим друг път, засега толкоз.

Аз и тази Сократова теория често я разказвам на учениците си, а пък съм забе-лязал, че и в днешно време ефектът от такива думи също е подобен както по вре-мето на Сократ: някои се споглеждат, вижда им се крайно чудато и едва ли не скандално да се мисли така, едва ли не "извратено", а ако пък и аз дръзна да кажа че, бидейки последовател на Сократ, ще се опитам да уча младите момчета да раждат, убеден съм, че тия мои приказки ще бъдат възприе-ти ако не като аморални, то поне като израз на лудост. Има една особеност обаче в наши времена, която още повече засилва този "сексистки" момент, докато във време-то на Сократ се е смятало за безспорно, че умствената работа е "мъжка" работа, докато в наше време съвсем не е така, напротив, жените биват смятани не просто за равнос-тойни, а в някои случаи и дори превъзхож-дащи особено някои мъже в това отноше-ние. Макар че – да добавя и това – все пак неслучайно съществуват половете, все пак не е "несъществена подробност" това, че някой е мъж, а друг – жена; жените би след-вало да си имат свое предназначение, а мъжете – свое. И си имат своя задача, за която, така да се каже, са подходящи: мъж-ката и женската душа, ако вникнем по-внимателно, са така устроени, че да могат да осигуряват изпълнението съответно на мъжката и на женската мисия в този живот. Сократ някога открито говорел, че жената е създадена за т.н. домашна работа, именно грижата за дома, за децата и пр., да перат, готвят и пр. са създадени жените, също и да раждат деца; това, за което природата ги е създала, трябва да бъде уважавано, неслу-чайно това, дето го могат жените, мъжете не го могат, и двата пола не бива да си смес-ват ролите, щото тогава настъпва хаос. Същото ще стане когато жените се захванат с такава "мъжка работа", каквато е мислене-то, зачеването, забременяването с мисли и последващото тяхно раждане, т.е. с инте-лектуална работа. Съответно двата пола са си взаимно необходими, защото се допъл-ват, защото са си взаимно необходими, не

16 могат един без друг и пр. Така например силата на мъжката душа е мисленето, дока-то жените са много по-добри от мъжете в чувстването; мъжката душа е мислеща, женската - чувстваща и т.н. Ето какви прово-кации към съзнанията могат да се отправят ако се тръгне от Сократ, вижда се, че този е начинът, този е пътят - и за философства-нето, и за обучението изобщо, имам пред-вид за истинското, ефективното, подходя-щото за човешката душа обучение.

Аз се отплеснах по тия въпроси,

тръгвайки обаче – не съм забравил това! – от потребността да се разграничат "даване-то" и "вземането" в процеса на обучението. Много е тънка тази работа и според мен точно тук, в това отношение може да се определи кой учител е добър, а кой – лош; и това може да се изяви и изтъкне така, че да се схване кой учител е привърженик на модерни, отговарящи на духа на нашето време образователни и обучителни техно-логии, а кой е привърженик на стари, на отдавна изветрели и мухлясали образова-телни и обучителни технологии. Добрият учител успява да прави така, че учениците в крайна сметка всичко да постигат сякаш сами, със собствените сили, всичко да е резултат на положени от тях усилия. Лоши-ят учител всичко дава на учениците си наготово, което означава, че страшно много ги подценява, сякаш са неспособни и недос-тойни да се движат, да правят свои стъпки в познанието и изследването.

Превръщането на ученика в "прост обект" е характерно точно за тази стара и неефективна технология, която неминуемо води дотам, че в един момент ученето за младите става досадно, невълнуващо зани-мание; докато истинското е те да бъдат действителния субект на собственото си развитие, в това число и интелектуалното; развитието на техния дух трябва да бъде тяхно собствено приключение и дори аван-тюра. Вижда се, че възлов момент тук е

отношението към свободата: старите, дока-залите неефективността си образователни технологии игнорират свободата на обуча-ваните, докато новите залагат най-вече на нея, тя е онази опорна точка, на която всич-ко се крепи, тя е и оня център, около който всичко се върти. В единия случай обучение-то се превръща в нещо най-човечно и чо-вешко, докато при другия то губи този свой исконен характер и придобива нечовешки, бих казал даже античовешки смисъл и ха-рактер.

Вдъхновявах се от тази именно идея когато се захванах с разработването и писането на своите учебни помагала, които пък, от друга страна погледнато, станаха естествен израз и резултат на това, което се опитвах да правя открай време в часовете си, в реалното "преподаване". Даже бих си позволил тук да кажа, че това, което успях да направи постигна с тия учебници и пома-гала (седем-осем на брой!), не е никакъв куриоз или скандал, както се оценява от системата, напротив, то трябва да стане правило: всеки учител, така или иначе, предлага на учениците онова, което е него-во, което той е успял да открие и постигне. Е, ако не всеки учител би могъл да си раз-работи свои учебници, то нищо не пречи екипи от учители-съмишленици да разрабо-тят съответните алтернативни учебници и помагала, водейки се пак от целите, изиск-ванията и потребностите на своята обучи-телна практика. Тази според мен е пътят. И когато сега даже министърът на образова-нието призна, че официалните учебници са лоши и че било трябвало да бъдат "прена-писани", аз тук показвам причината защо това е така, защо нямаше начин да не е така: сгрешено беше нещо най-основно. Което е израз на недоверието на държавно-чиновническата и командна образователна система към всички, и към учениците, и към учителите, и даже към родителите, които все пак трябва да имат глас при определя-нето на образователните нужди на техните деца; но системата не пита нито едно от тия "звена", напротив, игнорира волята на всич-ки; е, затова работите няма как да потръг-нат. И затова не са потръгнали. И затова скоро няма да потръгнат: докато не се осъз-нае това, което казвам.

На мен тук ми се иска – за да прик-люча някак този проблем – да представя с няколко думи основните свои помагала, понеже така ще се "закръгли" представата за поставения, за обсъждания проблем. Ще го направя по своеобразен, по необичаен начин. Ето как.

Оня ден се срещнах с един мой ученик. Един много интересен и талантлив млад човек. Той е приет за студент по фи-лософия. Идваше при мен да се консултира преди матурата, иначе учеше в съвсем друго училище, училище по изкуствата. Беше научил за мен от интернет, пожела "частни уроци". В един момент обаче кон-

султациите ми станаха много интересни и за двамата разговори, което доведе до-там, че аз съвсем престанах да му вземам пари; оказа се, за мое щастие, че съм съв-сем неподходящ за един такъв тип обуче-ние, който може да се оценява с пари. Аз подарих на този млад човек своите книги, та ме се реванширах донякъде за ония пари, които в началото ми даде. Та тия дни този млад човек, вече студент, пожела да се срещне с мен, подари ми една своя картина (той е много добър в рисуването) и си пого-ворихме. Е ето в този разговор той ми зая-ви, че твърде много му бил помогнал моя толкова странен учебник по философия, наречен "Лаборатория по философия" (с подзаглавие "Книга за опитващите се да разбират"), онова учебно помагало, което, за разлика от всички други на този свят, се състои предимно и главно от въпроси, не от отговори. Той ми каза горе-долу така: много ми повлия това помагало, този е пътят за обучение по философия, така трябва да се правят нещата, за един час занимание с него човек може да научи със свои сили повече, отколкото месеци в училище, по ония, "изтърканите", тривиалните препода-вателски подходи с "преподаване", с раз-казване на уроци и пр. Така ми каза този млад човек и по този начин ми даде още едно свидетелство, че пътят, по който съм вървял толкова години, е верният, е правият път.

Спомням си, че идеята за такова

едно помагало ме осени във влака от Со-фия за Пловдив. Тогава именно и ме обзе невероятно вдъхновение – и за час-два успях на лист хартия да запиша главното, схемата, по която по-късно се роди самото помагало. Това беше преди доста години. От този момент нещо сякаш се пречупи и в моите занимания с учениците – лутането ми спря, оказа се, че съм успял най-накрая да стъпя на здрава почва. Забелязвам, че от този момент и отношението на учениците, с

17 които се занимавам с философия, коренно се промени. Те някак се чувстват поласкани от доверието, което им оказвам като факти-чески им казвам: вие можете сами, опитвай-те, търсете, ровете се, изследвайте, споде-ляйте, дайте да разговаряме и т.н. Аз вни-мателно ще изслушам всичко, което сте успели да постигнете при своите занимания; всичко внимателно и ще бъде обсъдено. Вярно, по-голямата част от учениците, имам чувството, че стоят на огромна трапеза, отрупана с великолепни, със съблазнително уханни ястия, питиета и пр., ала те, по ня-какви причини, предпочитат да не се докос-ват до тях, а си стоят гладни; е, вярно, на моменти почват да преглъщат, особено когато гледат, че техни връстници в един момент почват да лапат вкусните ястия, да пият от опияняващите питиета. С тази ме-тафора може да се опише същината на моята обучителна технология: аз съм под-готвил тази великолепна и богата "трапеза", на която съм сложил от невероятните "пло-дове", "питиета" и "гозби" на философията – и съм приложил на младите да се възполз-ват, да се угощават както искат.

Е, вярно, те не са свикнали така, те са свикнали предимно с това учителите да им пущат в устата "сдъвкана кашица", сякаш са беззъби. Поради това нямат увереност в способността си да "късат" със зъби, да дъвчат, да преглъщат, да поглъщат и пр., но, убеден съм, в един момент няма да издържат на съблазънта. Някои са сякаш скромни и си щипват по нещичко, изпитвай-ки неудобство да почнат да лапат. Такива сме ние, българите. Е, на друга, на обикно-вена трапеза, богато наредена с ония, дру-гите ястия, знаем добре как да се държим, ох, как лапаме там, но тук, на тази "виртуал-на трапеза", на трапезата, на която са сло-жени "духовни ястия", сме скромни – и се правим едва ли не на аскети. Не можеш така лесно да преметнеш българина, той яко е стъпил на краката си, знае какво става за "истинско ядене" – и знае също, че "това, дето хвърчи, не се яде" и пр. Както и да е, трябва да продължим да го съблазняваме с друг вид ястия, почерпани от несметните богатства на философията – и на духа изобщо. В един момент изнемогващата от глад и жажда за такъв род "храна" душа ще вземе своето, аз съм убеден в това. Няма как да е иначе. Няма как да продължи да бъде иначе винаги занапред...

Писах по същия тертип и своето помагало по логика. Голямо предизвикател-ство беше да опитам да представя т.н. "формална логика" по един вълнуващ душа-та начин; е, успях да го постигна, първо, с помощта на великия Кант (негов учебник по логика, писан преди толкова години, ми даде основата – и ме вдъхнови в преслед-ването на целта ми), а също, на второ мяс-то, понеже реших да опитам да представя логиката като изкуство на мисълта, какво-то е и заглавието на самото помагало. Вяр-

но, логиката е трудна, вглъбяването в чис-тата мисъл, изглежда, не е "лъжица за всяка уста", учениците тук повечко се мъчат, неопределеността е още по-голяма, в един момент са съвсем неуверени, но това спо-ред мен е полезно: еднозначната определе-ност, пълната изясненост на проблемите, която преследват други преподаватели, според мен е вредна, изобщо не е идеал, към който си заслужава да се стремим.

Напротив, ученикът трябва да из-

падне в състояние на неопределеност, на обърканост, в което нищо не е ясно, в което всичко е под въпрос, е неясно, подлежащо на изясняване; и трябва да чувства във всеки момент, че няма кой друг да се погри-жи за въвеждането на ред в мислите му освен той самият, това е негова работа и задача. Разбира се, по-лесният начин е младите да се обръщат към учителя той да им помогне да се справят с трудностите; добрият преподавател обаче само ги под-тиква към търсене във вярната посока, а не решава сам всичките проблеми. Но безцен-на е идеята за това така наречено "изкуство на мисълта", в каквото всъщност трябва да бъде превърната в едно съвременно разби-ране цялата философия, а, бих си позволил да кажа, и цялата наука, целия оня "букет" от науки, които учениците учат в училище. Да се учат да мислят, да се упражняват в мисленето, да напредват по пътя на мисъл-та - този е начинът, този е истинският, вер-ният подход. Всичко друго е... "шменти капели", е сурогат, е баласт, е "излишен лукс", е безполезна страст. От която, за жалост, страдат толкова много учители с извратена, с даскалска душа. Слава Богу, че не успях за тия години пребиваване да се вдаскаля дотам, ето за това съм най-признателен на съдбата си.

По същия маниер разработих и две други свои помагала, имащи базисно значе-ние за обучението на младите по филосо-фия: това по етика, наречено "Етика на

достойнството", с подзаглавие "Изкуст-вото да се живее" (прочее, кое е заглавие и кое е подзаглавие тук е твърде относително и аз сам им бъркам реда), и другото пома-гало, което се използва в 10-ти клас по настоящата програма, по същия предмет "Етика и право", именно понятието по фило-софия на правото, носещо заглавието "Уни-версумът на свободата", като тук подзагла-вието е "Източниците на достойнството, успеха и богатството". Кой иска да разбере по-подробно какъв е замисъла и какво е осъществяването на тия помагала, нека сам ги разлисти, те достатъчно говорят за себе си. И двете помагала в явна провокативна форма поставят проблеми, въвеждат съз-нанията на младите в най-сложни душевни - познавателни и ценностни, свързани с пре-живяването на смисъла – проблемни ситу-ации, подтикват младите към проблемати-зиране на съществуващото, на онова, което обикновено не стои под въпрос, което се приема за "ясно само по себе си", не будещо размисъл, въпроси и пр. И в двете помагала, за да подтикна младите към изработването на своята позиция, съм го сторил, като съм защитил в най-провокативен маниер една екстремна, дори крайна, ала принципна позиция, която в най-чист и ясен вид разнищва проблемите; вярно, предлага най-убедително решение, но неговата убедителност е именно подтик за проблематизиране, понеже ония младе-жи, които са склонни към възприемането на съвършено други ценности, са предизвика-ни да търсят основанията на собствената си убеденост. Разбира се, на някои хора е удобно (имам предвид най-вече хора от инспекторо-директорското съсловие) да тълкуват всичкото това като проява на "недопустима пристрастност" или дори "политизираност" на проблемите и на сами-те помагала, което обаче е банално обвине-ние: как младите ще привикнат да защища-ват със страст собствените си разбирания ако всичко им се предлага в безлична, безп-ринципна, безхарактерна, нивелираща, непровокативна форма? Но ако бъде посято семето на различността и дори на раздора (Хегел неслучайно е изтъквал, че противо-речието води напред!), от него ще се родят един ден добри плодове. Ако обаче всичко е било предварително "скопено", нищо и няма да се роди...

Чудесни, направо възхитителни дискусии почнаха да възникват във водени-те от мен часове – базирани върху моите помагала. Всичко в помагалата ми е предс-тавено така, че учителят просто няма как да го "разкаже" или "при-по-даде", абсурд е така представена "материя", пропита от личностност, да бъде пре-по-дадена! Такава ми е била и целта. Аз сам нищо не препода-вам. Аз мога да бъда само арбитър в споро-вете, грижещ се за спазването на известни правила; а дискусиите трябва да са съвсем свободни. Винаги при задаването на темата

18 за следващия път казвам само няколко общи фрази, поставящи някаква загадка или интригуващи. Учениците вече знаят, че всичко е в техните прерогативи, всички по-нататък е от тяхната компетентност. Трябва, налага се да четат и да осмислят самостоя-телно проблемите, да се мъчат да ги дове-дат до своето съзнание, или своето съзна-ние да доведат до тях. Всичко в помагалата е поднесено пределно ясно, ала твърде философично, с една пределно философс-ка яснота и твърдост. Пак темите-въпроси изобилстват от безброй... въпроси, щото нали това е въпросът: обозначава проблем, навежда на проблем, регистрира проблем.

Да се осъзнае проблемът е най-

трудното, да се открие проблемът често е задача, неизпълнима за повечето съзнания и хора. Огромната част от хората, за жа-лост, живеят в някакво съзнание на блаже-на безпроблемност, родствено по естест-вото си на идиотизма, което при това се придружава от измамната увереност, че всичко по начало си е ясно и затова изобщо не се налага да мислим. Такива хора имат готови решения за всичко, при това без изобщо да са се запитали за какво всъщ-ност става работа - или каква изобщо е същината на работата. Ето тази увереност-безпроблемност трябва да бъде разбита без жалост, безпощадно. Но това, разбира се, няма как да стане отвън, то може да стане само отвътре, в собствените ни ду-ши.

И тук именно е цялото онова майсторство, което ни е необходимо, ако искаме обучението по тия предмети да достигне нивото на изкуство. Разбира се, вече трябва да ви е известно (ако сте чели всички части на това изложение), че за мен коренната промяна в обучението по фило-софия трябва да стане нещо като "локомо-тив", който единствен може да изтегли затъ-налото в тресавището на инертността,

апатията и духовната ленивост българско образование. Но за тия неща ще пиша по-подробно по-нататък, като ще се постарая да движа анализа си в един по-конкретен план. Но да спра засега дотук.

ПРОЧЕТЕНО ВЪВ В-К СВОБОДЕН НА-РОД: ЕДНА ГЕШЕФТАРСКА АФЕРА НА МИНИСТЪРА НА ОБРАЗОВАНИЕТО С. ИГНАТОВ

03 август 2012, петък

В новия брой на в-к СВОБОДЕН НАРОД чета информация, която хвърля обилна светлина върху това с какво тол-кова е зает министър Сергей Игнатов, който така и не намери време да се срещ-не с протестиращия против политичес-ките репресии и уволнения в системата на образованието г-н Райчо Радев, провел 40 дневна гладна стачка. Прочее, същата информация убедително доказва, че в момента наистина тече политически мотивирана кампания по уволняване на неудобните, на негербовашките директо-ри на училища; ето, убедете се сами:

Раздават 100 милиона лева на директори-партийци: Министър Сергей Игнатов разпределя парите след незакон-но постановление на кабинета

Мира Димитрова С 99.9 милиона лева разполага ка-

то със свои министърът на образованието, младежта и науката Сергий Игнатов по проекта УСПЕХ. Така се нарича съкратено 3-годишният план "Училище за себеутвърж-даване и подготовка към европейски хори-зонти", по който се разпределят тези близо 100 милиона лева. Парите идват от опера-тивната програма "Развитие на човешките ресурси". С Постановление № 228 от 28 юли 2011 г. обаче Министерският съвет ги прев-ръща в собствен бюджет на МОМН. Така той грубо погазва Закона за обществените поръчки.

Оттук-нататък министър Игнатов разполага еднолично с тези средства. Вместо да обяви конкурс за 200 проекта, той ги раздава на "правилните" директори на училища от ГЕРБ. Под засуканото чиновни-ческо наименование "средищни училища", които пак министърът утвърждава, се фи-нансират не успешните и тези с проекти и

идеи, а заслужилите партийни деятели по време на миналите местни и президентс-ки избори.

УСПЕХ е трета фаза на схемата "Училище привлекателно за младите хора". При предишните две директорите вземаха рушвети под масата, но все пак формално спазваха законите. Сега нито за тях, нито за министъра това не е необходимо. Той сво-бодно може погазва Закона за обществени-те поръчки. Не му е нужно да провежда каквито и да е процедури, а просто директно да раздава парите на "подизпълнителите", тъй като мнозинството от проектите са суми под прага, задължаващ бенефициента да обявява конкурс, на който да се явят поне трима кандидати с оферти. Иначе всички "простосмъртни" директори могат да канди-датстват по "отворена процедура". Те тряб-ва да попълнят уж анонимен тест, но след като предоставят личните си данни. Впос-ледствие обаче никой от неуспелите така и не научава защо е пренебрегнат и с какво допуснатите го превъзхождат.

Постановлението развързва ръце-те на министъра и той щедро раздава "сухи пари" на гербаджийските директори. Така се избягват и разходите за плащане на консул-танти, които да пишат проекти. Все пак това е доста скъпо и струва между 2 и 5 процента от взетия грант.

И понеже УСПЕХ е проект за 36 месеца, остават още прари за "усвояване". По заповед "отгоре" в момента част от по-лучателите на средствата – регионалните инспекторати – поголовно заменят училищ-ните директори, които не са "свои".

ПРЕДЛОЖЕНИЕ ЗА НОВИ, ОЩЕ ПО-РЕВОЛЮЦИОННИ МЕРКИ, КОИТО РЕШИ-ТЕЛНО ДА ПОДОБРЯТ СЪСТОЯНИЕТО НА МИЗЕРСТВАЩИЯ СЛАБОУМЕН НА-РОД

август 3, 2012

В Пловдив има една телевизия, наречена ПЛОВДИВСКА ОБЩЕСТВЕНА ТЕЛЕВИЗИЯ (ръководи я известният жур-налист и писател Евгений Тодоров), която в днешната омерзителни условия на господс-тво на слугинските и покупните медии и “журналисти” пази чисто името си – и с поведението си мие позора от лицето на българската телевизионна журналистика.

19 Това е медия от бъдещето, медия,

която един ден ще бъде изучавана от сту-дентите по журналистика – като бляскав пример, че може да има медии с характер и достойнство дори и тогава, когато огром-ната част от медиите и “журналистите” не се свенят да проституират. Ето какво чета тази вечер на сайта на ПО-ТВ във връзка с рево-люционните нововъведения на сегашната власт около цените на стоките от т.н. “соци-ална кошница”: 10 НОВИ ИДЕИ ЗА ОЩЕ ПО-РЕШИТЕЛНО ПОДОБРЯВАНЕ БЛАГОСЪСТОЯНИЕТО НА ТРУДОВИЯ НАРОД 1. Не само 10, а на всички стоки да замръз-нат цените. 2. Цените да замръзнат не за три месеца, а завинаги. 3. Да се върнат цените отпреди 10 ноември 1989 година. 4. Десетте основни стоки изобщо да не се плащат с пари, а за тях да се раздават безплатни купони. 5. Да се въведе търговската система на Куба и Северна Корея. 6. Магазините, които не се присъединят към инициативата на правителството, да се национализират. 7.Да се въведе максимална надценка от 3 процента, по-високата да се смята за спеку-ла. Спекулата да се инкриминара, спекулан-тите – в затвора. 8. В борбата със спекулата в помощ на ДАНС да се извикат отряди от КГБ, ЦРУ, Скотланд Ярд и Мосад. 9.Да се въведат Доброволни отряди за борба със спекулата, в тях да се запишат всички безработни. 10. От социалните цени да не могат да се възползват богатите. На социално слабите да се съобщават тайни пароли, които да им дават право да пазаруват на по-ниски цени. Например социално слабият клиент казва доверително на продавача: „Само Бойко!”, отговорът е „Само Миро!” – и чак тогава сделката се реализира. Още по темата – през следващата седмица в рубриката ТВ ОМБУДСМАН

ВЪПРОСЪТ ЗА “ВСЕНАРОДЕН РЕФЕ-РЕНДУМ” СЛЕДВА ДА БЪДЕ ПОСТАВЕН КОРЕКТНО – И НЕМАНИПУЛАТИВНО

август 3, 2012

Партийците първо да попитат как се задава въпроса за референдум Автор: Доц. д-р Момчил Дойчев, НБУ

Политическото ограмотяване на българския народ е важна културна, а не само политическа, или още по-малко пар-тийна задача. Демократичното управление изисква знаещи и компетентни не само избраници, но и избиратели. Масова поли-тическа неграмотност на народа не може да доведе нито до демократичен, нито до ком-петентен избор на политици и политики. В противен случай постоянно ще се питаме защо е успешна поредната политическа манипулация и измама с доверието на хората от страна на избраните от тях пар-тийци.

Подготвяният от известно време от активисти на една политическа партия на „всенароден референдум” за построяване на най-малко спорния и засега финансово невъзможен за осъществяване (поради липса на стратегически инвеститор) проект наречен АЕЦ „Белене” се нуждае именно от компетентна и политическа, а не партизанс-ки мотивирана санкция.

Оставяме настрана въпроса защо БСП и либерални партии като ДПС и НДСВ, които заедно управляваха осем години от 2001 г. до 2009 г. не започнаха строителство на АЕЦ „Белене”. Всъщност този мегало-мански комунистически проект бе замразен още от Тодор Живков и тоталитарния режим поради икономическата си несъстоятелност дори при тогава съществуваща „икономика на разхищението” и „хроничния дефицит”. Оказва се, че Тодор Живков е бил много по-патриот и много по-умен от сегашните си „демократични” наследници…

Но въпросът ми тук е друг: по ка-къв начин се задава въпрос за референ-дум?

Референдумът е вид допитване до народа, който по принцип се задава от правителството или местната власт по важен за националната или местната общ-ност проблем. Обикновено референдум се провежда при изпълнението на три необхо-дими условия:

1. Съществуване на национален (местен) консенсус по важността на този проблем.

2. Пълна яснота, т.е. информи-раност за същината на този проблем за огромното мнозинство от гражданите.

3. Обществен консенсус относно финансовите средства, които хората от националната или местната общност трябва да предоставят за да се реализира при положителен вот това, за което се осъщест-вява допитването.

Освен това референдумът няма задължителна сила. Националното или местното правителство се допитват за мне-нието на хората по даден проект, но в край-на сметка те носят политическата и финан-сова отговорност (именно защото са избра-ни от хората за това) за реализацията на волята на народа – ръководейки се от об-щия (националния или местния), а не от интереса на определена заинтересована (икономически или политически) лобираща група.

По принцип референдумите в раз-витите демократични страни се провеждат рядко и то предимно по местни въпроси. Например когато бях за последен път в Швейцария общината в Нюшател подготвя-ше референдум за това дали хората са съгласни с техните (общински) пари да бъде изградена поредната магистрала с няколко тунела през планината Юра по посока на Франция.

И така стигаме до въпроса „Как се задава въпроса за референдум?”

Всички, които са правили анкети, интервюта или друг вид допитвания знаят, че въпросите, които задават на хората (особено, когато това не са експерти по даден проблем), трябва да бъдат прости (но не глупави!), кратки, ясни и да не бъдат подвеждащи и внушаващи определен желан отговор.

Освен това социолозите и журна-листите знаят, че когато задават въпрос, той не трябва да има в себе си друг скрит въп-рос. Защото това е форма на скрита мани-пулация и затруднява отговора на респон-дентите.

Глупаво е, например, да се питат хората дали искат цените на всички стоки да бъдат намалени, дали са против войната, или дали искат да ги управляват компетент-ни и некорумпирани политици.

Защото отговорът е предварител-но ясен.

По същия начин е глупаво, но и манипулативно да ги питат дали искат да развиваме ядрената си енергетика. Естест-вено е, че мнозинството от хората (с изклю-чение на противниците на ядрената енерге-тика и природозащитниците) няма да имат нищо против това.

Когато обаче към този въпрос до-бавим „чрез” го свързваме със съвсем друг въпрос – за изграждане на АЕЦ „Белене”; по този начин манипулативно свързваме отго-вора на глупавия (и с ясен отговор въпрос) с въпрос, по който няма яснота и консенсус. И

20 се получава манипулацията – който не ще да изграждаме АЕЦ „Белене” е против раз-витие на ядрената ни енергетика!

Следователно във въпроса за ре-ферендум се съдържат не един, а два въп-роса, които са подвеждащи и внушаващи определен желан отговор. Което е недопус-тимо и некоректно от теоретично-социологическа (макар и целесъобразно от партийна!) гледна точка.

По отношение на първото условие за провеждане на референдум – важността на проблема за мнозинството от хората е ясно, че няма национален консенсус за неговата важност. В обществото има както достатъчно привърженици, така и достатъч-но противници на изграждането на втора ядрена централа, която специалистите определят, че ще струва най-малко 20 ми-лиарда лева, а тези пари ги няма в бюджета за следващите поне 10 години.

По отношение на второто необхо-димо условие е ясно едно – няма абсолютно никаква яснота по отношение на параметри-те на този проект. Когато преди време (до-като БСП беше на власт) питаха един от нейните лидери (смятан от свои компетент-ни съпартийци за лице на енергийната мафия) относно финансовите параметри на друг мегаломански руски проект в България, той каза, че това било фирмена тайна. Сякаш живеем още в условията на тотали-тарна диктатура и неговата партия може безнаказано да прави каквото си иска с народните пари и имоти!

Не е изпълнено, както вече стана ясно, и третото необходимо условие – нали-чието на финансови средства за изграждане на втора ядрена централа. Такива не са осигурени от предишното правителство, което очевидно е имало рационални осно-вания да не започне изграждане на тази централа, вероятно поради непосилните условия, които руската страна е поставила на България.

Следователно можем да обобщим, че провеждането на референдум в Бълга-рия на този етап е:

1. Практически нецелесъобразно; 2. Финансово разточително; 3. Партийно мотивирано. А така зададеният въпрос е просто

социологически некоректен. С много по-голямо основание бихме могли да зададем следния въпрос за провеждане на „всена-роден референдум”:

„Съгласни ли сте да ви бъдат на-малени заплатите и пенсиите с 25% през следващите 5 години – за да може БСП да изгради ядрена централа „Белене” и така да остане несменяемо на власт през след-ващите 50 години?”

Ето този въпрос би бил много по-вече практически целесъобразен, финансо-во обоснован и социологически коректен. И демаскиращ партийната мотивировка на

така поставения от БСП въпрос за провеж-дане на „всенароден референдум”.

КАК ЕДИН АНТИДЕМОКРАТ ЗАТЪНА В ТРЕСАВИЩЕТО НА ПОЛИТИЧЕСКИЯ НИХИЛИЗЪМ, АЛОГИЗМА И БЕЗСМИС-ЛИЕТО

август 3, 2012

Добри Божилов в тия жеги пак из-пуши; аз писах, че моята диагноза за най-сюблимните му нелепици, които бълва напоследък, може да се дължи на горещи-ните и ефекта им върху по-крехките мозъци; вижте сега каква глупост е написал, а по-долу има и кратко разяснение за същината на грешката му (ако може да се нарече така едва очебийна нелепица), примесена с няколко съвета как да се погрижи за оче-видно размекналия му се мозък; ето, четете какво пише първом той:

Във връзка с референдума за Бе-лене, преплитането му с изборите и изобщо цялата мътилка, която се офор-мя, да кажа моето мнение. Ако направят референдум (за каквото и да било) следва всички да отидем да гласуваме, защото това е пряка възможност нещо да зависи от нас. Дори да ни питат да пращаме ли човек на Луната, следва да идем да гласу-ваме, защото тогава нашият глас дирек-тно решава.

Призивът ми за бойкот на избо-рите се отнася само до изборите, защото на тях нищо не решаваме. Системата е такава, че само формализираме чужд из-бор. Затова и изборите следва да се бойко-тират максимално. Не можеш да гласуваш без избор.

Виждате, че в един момент Божи-лов се усеща, че по принцип е против учас-тието ни в избори, а пък, както и да го пог-леднеш, референдумът също е избор. На изборите не сме били нищо решавали, но на референдума, сам по себе си също предс-тавляващ избор, сме били решавали всичко, как така?! Та в тази връзка се наложи да се опитам да го върна при здравия разсъдък,

понеже, знайно е, съм човек с меко сър-це и не мога да гледам безучастно пропада-нето на един човек по посока на безумието; ето какво му написах там, в неговата Фейс-бук-страница:

Драги Добри, прощавай, ама това твоето вече изглежда е непоправимо; аз ти казах, че си слънчасал, все по-алогични изказвания правиш, ти не си взе поука, ето докъде я докара: прочети какво си написал и се опитай да разбереш има ли поне кап-чеца здрав смисъл в него.

За да не дрънкаш чак такива неле-пици, би могъл да се предпазиш така: когато те досърби да пишеш, вземи, тури си глава-та под чешмата и пусни студената вода, да потече поне 10-15 мнути, белким ти се по-охлади малко мозъка – това може и да помогне.

Та значи гледай какво излиза: тво-ят апел да се бойкотират изборите се бил отнасял само до изборите (имаш предвид явно парламентарните), не до референду-мите; ами референдумът, помисли малко, какво е? Пак е избор, както всеки друг, пак се избира и решава, а преди това трябва да сме мислили: чуваш ли се какво говориш в такъв случай?! Една крещяща нелепица: на какво основание едни избори ще трябва да бойкотираме, а други, по твоя умен съвет, не трябва, като и едните, и другите са все избори; същината е все същата! Пренципна разлика няма и не може да има.

Ако ти се чини, че при референду-ма партиите не играят водеща роля, да имаш много здраве от мен: пак партиите, по-скоро групи от партии, ще имат водеща роля, пак ще ни призоват да избираме било едната, било другата възможност; спасение от партиите при демокрацията няма. При референдума проруските и прокомунисти-ческите и ченгесарски партии ще ни призо-ват да гласуваме за АЕЦ-Белене, прозапад-ните, проевропейските – против АЕЦ-Белене. Ако можеш да ми разясниш каква е разликата между избора, който имаме при “изборите”, и избора, който имаме при ре-ферендума, ще те поздравя, щото аз лично не разбирам.

Хайде наздраве, а ако искаш да се отървеш от умствения си проблем, свързан с безжалостното слънчево греене и слънче-вия пек, т.е. ако искаш да почнеш да пишеш малко по-смислени неща в тия жеги, вземи опитай и така: туряй си найлонов плик, пълен с лед, на главата, вържи го с дамска кърпа, може и да помогне, опитай за всеки случай. Ако не помогне, поне няма да нав-реди…

Или си подръж главата във фризе-ра, ама не ме разбирай погрешно, не я режи, а така, както си стърчи като ненужна вещ на раменете ти, я мушни за малко у фризера – да видим дали ще ти раздобрее.

Чао засега! Днес надмина самия себе си, бравос! Дерзай!

21 НУЖЕН Е ДЕБАТ ЗА БЪЛГАРСКОТО ОБ-РАЗОВАНИЕ, В КОЙТО ПРИОРИТЕТНО ДА СЕ ЧУВА ГЛАСА НА УЧИТЕЛИТЕ НА БЪЛГАРИЯ

02 август 2012, четвъртък

Впрочем, аз отдавна апелирам за такъв дебат – и често го провокирам със своите статии по образователни проблеми, ала дебатът все не почва. Ето обаче, че и други смятат, че такъв дебат ни е крайно необходим, и то по начина, по който и аз си го представям. Та затова да кажа: заслужа-ва да се прочете текстът, откъс от който ще намерите по-долу, това е една добра ста-тия; приветствам и подхода, и заключения-та, и начина на излагане на мислите... всич-ко в нея е на ниво! Ето един откъс, който особено ме впечатли, а цялото може да прочетете като ползвате линка: Как учителят се превръща в аутсайдер в образованието

... Ето какви са резултатите от про-вежданите профилактични прегледи на учителите в едно голямо българско учили-ще, които се организират по инициатива и с частично финансиране от синдикатите: от 4-ма прегледани учители само 1 е абсолютно здрав. Обичайно е при тези прегледи да се откриват състояния, които изискват бърза оперативна намеса. А психичното здраве? Дали някой се сеща да провежда подобни изследвания предвид изключителната умст-вена натовареност и нервното напрежение, на които е подложен в работата си българс-кият учител? Едва ли.

Интересно е и какви са социалните нагласи и мотивацията за работа на бъл-гарския учител. След злополучната учител-ска стачка от есента на 2007 година гласът на българския учител съвсем е заглъхнал. Тогава неговите искания за достойно зап-лащане и реформи в системата бяха пре-небрегнати, синдикатите го предадоха, а обществеността негодуваше след забаве-ния старт на учебната година. Вероятно българският учител не вярва вече в това, че реформите ще доведат до нещо добро в системата. Мотивацията му да работи над собствената си подготовка и професионал-но развитие е нулева. Средният български

учител бърза да свършат часовете и по живо, по здраво да се прибере у дома, къ-дето го чака проблемът как да запълни дупките в семейния бюджет. Свикнали сме да очакваме от него повече, но имаме ли право на това?

Застаряващ, болен, нископлатен, немотивиран, необходим, но недооценяван, човек, който мълчи години наред, но и никой не му иска мнението, човек, смачкан от системата, убеден, че от него нищо не зави-си, човек, за когото обществото се сеща два пъти в годината – на 15 септември и на 24 май. Един истински аутсайдер! Само децата ни гледат учителя с жадни очички, за да получат неговата усмивка и добра дума!

Нека социолозите изследват нера-достния образ на българския учител и дано го опровергаят. Ако питаме политиците, май още не му е дошло времето за истински промени в образованието. Но проблемите не чакат.

Нужен е дебат за българското об-

разование, в който приоритетно да се чува гласът на учителите на България. Или поне на тези от тях, които все още се интересу-ват от това, което се случва в системата. И на младите, които имат оптимизъм към професията.

СНИМКИ ОТ ПРОТЕСТА НА Р.РАДЕВ ПРЕД ВРАТИТЕ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ОБРАЗОВАНИЕТО, ЗАД КОИТО 40 ДНИ СЕ КРИ КАТО МИШОК Г-Н МИНИС-ТЪРЪТ

Гражданската доблест срещу министерската арогантност...

АМЕРИКА СЪС СВОЯТА МОЩ ГАРАНТИ-РА И ПАЗИ МИРА И СВОБОДАТА ПО СВЕТА

Намирам тази пропагандна снимка във Фейсбук, пусната явно, предполагам, във връзка със започващата избирателна кампания за президент в САЩ. Забелязвам, че внушенията й се възприемат като манна небесна от наивниците, а наивни у нас – бол. Заедно с хептен немислещите даже са мнозинство у Нашенско: прочети, примерно, ето тия идиотски коментари. Няма как, налага се да напиша коментар, та белким им просветне некоя жичка у отдавна изгоре-лите им ютии, дето са им на раменете; ето какво написах там:

САЩ с мощта си пази мира и сво-бодата по света; ако ги нямаше САЩ с тая своя мощ, светът щеше да бъде същински кошмар благодарение на "миролюбци" като иранските ходжи – и българските малоум-ници, които им се покланят...

ФАКТ, ПОКАЗВАЩ ЕДНА ГОРЧИВА ИС-ТИНА ЗА НАШЕТО ВРЕМЕ

01 август 2012, сряда

Новата книжка на списание ИДЕИ

е изцяло готова за отпечатване. Целият труд по комплектуване на списанието, по редактирането, по коректирането, по пред-печатната подготовка и оформяне и пр. вече е зад гърба ми. Днес ще го прегледам още веднъж, щото никога още една проверка не е излишна. Утре, живот и здраве да е, съм в София, за да дам поръчка в издателството за отпечатването и на този брой. Той е 9-ти пореден от създаването на списанието. Три пъти годишно издаваме по една книжка. Първата книжка излезе през ноември 2009 г.

Има още два тежки проблема оба-че. Единият – аз станах вече досаден с

22 това, но няма как, такава е ситуацията - е свързан с финансирането на списанието, а вторият, вече най-фаталният, се свежда до разпространението на вече отпечатаните книжки. От години броевете на списанието си стоят на книжната борса в София и кни-жарите общо взето съвсем не щат да разп-ространяват това непечелившо според тях издание в книжарниците си. Същата съдба имат и книгите ми, стоящи непипнати от ръка на читател в прахта на книжната бор-са: говоря ви честно, нямам никакви прихо-ди от тия книги, ако имах, проблем с финан-сирането на ИДЕИ нямаше да има. Разп-ространителите на периодика пък директно отказват и вече няма смисъл да ги молим, безполезно е: в тая сфера действа явно само паричният аргумент. За жалост, не успявам да уредя финансирането и на тази книжка, въпреки апелите и молбите ми към кого и не.

В отчаянието и наглостта си стиг-нах дотам да апелирам даже към... парла-ментарните групи в Народното събрание (!) да подпомогнат финансово (от държавната субсидия за партиите или пък от депутатс-ките си заплати) едно списание за духовни-те неща, предназначено за българската младеж. В задънена улица съм, отникъде никакъв отклик. Помоли българин за пари и той мигом онемява – и изчезва в небитието. Тази зависимост открих. Такива работи. Такива сме...

Само трима човека откликнаха и помогнаха с нещичко: един човек от ямбол-ско село, който редовно отделя за всяка книжка на списанието от залъка си, една пенсионерка от Велинград и един ученик-абитуриент от Карлово, който, изглежда, отдели от парите, които е получил от близ-ките си по случай дипломирането си. Това е всичко. Никой друг не откликна. Нито от "вътрешните", нито от "външните" българи,

тия, дето са по целия свят. Факт. Многозна-чителен факт. Толкоз.

За да има пълна прозрачност във финансирането решавам ето в този момент да сложа на някое място, примерно отзад, дето е карето за връзки с редакцията, кра-тък текст, в който ще пише:

"Този брой беше издаден и с фи-нансовата подкрепа на Томи Томев от с. Кирилово, община Елхово (100 лв.), Гергана Герасимова от Велинград (50 лв.), Георги Стоянов, студент, от Карлово (50 лв.). Редакцията най-сърдечно им благодари за приятелския жест!"

Иска ми се да има някакъв малък знак на благодарност към дарителите. И това да стане традиция. Да, наистина съм длъжен да направя това. Идеята ми се струва добра. Съжалявам само, че по-рано не се сетих да го направя – щото и предиш-ните броеве излязоха с левчетата и стотин-ките най-вече на ето такива скромни хора.

Ето, има още възможност и някой друг да подкрепи излизането на новата книжка и името му да влезе в горния списък. Знам, че е неприятно да четете такива увещавания и молби (аз зная добре, че някои хора заради това престанаха да по-сещават и блога!), но нямам друг избор. Отчаян съм. Остатъкът от цялата сума, необходима за отпечатването на книжката (700 лв., цената е ниска, понеже издателят ни прави голяма отстъпка предвид безпари-чието ни!) трябва да го поемем ние, двамата редактори, единият от които пък е хронично безработен. Та ако случайно някой реши все пак да подпомогне с нещичко списание-то, аз имам ето каква система да се реван-ширам: ще му изпратя, по негов избор, или комплект от книгите ми, или пък толкова книжки от списанията, колкото пожелае; та да си ги подарява, продава или каквото иска да прави с тях – дори и да си ги чете...

Пиша тия неща за да се знаят: след време хората, които ще пишат култур-ната история на родината ни, трябва да имат факти, на които да се опрат. Да имат факти, показващи цялата горчива истина за нашето време. Затова пиша тия неща. Ис-тината е най-драгоценното нещо в тоя наш скапан живот...

ТУРИХМЕ МАФИЯТА НА ВЛАСТ, А ПО-НАТАТЪК КАКВО ЩЕ ПРАВИМ?

Източник на изображението

НИЕ, ГРАЖДАНИТЕ, СМЕ СИЛАТА, ОТ НАС ЗАВИСИ ВСИЧКО, А ПЪК ВЛАСТНИ-ЦИТЕ НЕ СА НАШИ ГОСПОДАРИ, ТЕ СА НАШИ СЛУГИ!

август 1, 2012

Райчо Радев е написал съобщение на страницата в негова подкрепа във Фейс-бук, с което съобщава за края на гладната си стачка, продължила 41 дена. Под негово-то съобщение можете да прочетете също и мой коментар във връзка с благоприятния край на този стадий от протеста му, понеже той възнамерява да продължи борбата си; но ето какво пише той там:

Днес, 31.07.2012 г., в началото на 41 ден от гладната ми стачка, прекратявам гладната си стачка, но протестът срещу политическите уволнения и борбата за по-добро бъдеще на българското образование продължава. Благодаря на всички, които ме подкрепиха!

Ще представя своето осмисляне на гражданския ми протест по-късно. Сега само ще отбележа, че липсата на отговор от държавните институции на писмото ми, след 40 дни гладна стачка, е недвусмислен отго-вор-признание за наличието на политичес-ките уволнения и че тази практика е вредна за българското образование, не е добре приета от общественото мнение и българс-кия избирател и затова не получавам отго-вор. Всеки отговор би означавал признание за политическа намеса в управлението и живота на училищата.

Борбата срещу тази практика е и ще бъде трудна. Надявам се в нея да се включват все повече и повече хора, рабо-тещи за духовното израстване на младото поколение на България, за реални и адек-ватни промени в системата на нашето обра-зование. С надежда и благодарност: Райчо Радев Ангел Грънчаров: Напълно споделям! Борбата продължава, но твоята победа е добър знак, потвърждаващ, че и у нас, в България, важи истината: ние, гражданите, сме силата, от нас зависи всичко, а пък властта, а пък властниците са наша функ-ция и проекция, но те са наши слуги, не господари!

23 Ето това трябва да се знае и помни

от всеки българин: великите властници, министри и пр., които се пъчат, сякаш са наши господари, са всъщност наши слуги, а ний, гражданите, ний, народът, сме госпо-дарите!

Не трябва да допускаме всичко да е тъкмо наопаки на истинското, на дължи-мото, на правилното положение на нещата, както, за жалост, почти винаги се получава у нас…

РАЙЧО РАДЕВ ПОБЕДИ: ГРАЖДАНСКАТА ДОБЛЕСТ ВЪЗТЪРЖЕСТВУВА НАД ПО-ЛИТИЧЕСКАТА НИЗОСТ!

август 1, 2012

Преди няколко минути ми се обади

служителка на Омбудсмана на Републиката да ми съобщи по повод на моето Открито писмо до него, че проблемът около гладна-та стачка на г-н Райчо Радев е разрешен положително, както и предполагах, с някол-ко телефонни обаждания до съответните чиновници от името на Омбудсмана. Казано ми бе, че при тия обаждания от името на Омбудсмана началничката на Регионалния инспекторат по образованието в Перник Коконова била заявила, че “въпросът с уволнението на г-н Радев изобщо не стоял”, че проверките, които тя беше инспирирала, били установили незначителни пропуски, за което г-н Радев бил наказан “само със забе-лежка”, но изобщо “никой нямал намерение да го уволнява” (!).

Вижда се как нашите родни бюрок-рати са способни на велика промяна в съз-нанията когато гражданите проявят доблест и достойнство в защита на правата си, когато покажат, че няма да се примирят с униженията и затова поемат пътя на борба-та. Това стори г-н Радев и ето, той победи!

Служителката на Омбудсмана ми заяви, че от тази институция били осъщест-вили разговори и с някои други държавни институции, имащи отношение към случая, предполагам, че това е самото Министерст-во на образованието. Иначе няма как да се обясни сговорчивостта на г-жа Коконова и

толкова толерантния й тон, щото тя преди време говореше и пишеше съвсем други неща, включително и пред медиите, да не говорим пък за официални документи, които тя самата е подписала. Хубавото е, че на-писаното остава, иначе думите отлитат. Прочее, в тази връзка мога да заявя, че цялата история по случая с гладната стачка на г-н Радев, продължила 40 дена, беше най-подробно и пълно отразена в този блок, а също така и в неговото хартиено издание, именно к-к ГРАЖДАНИНЪ. Който иска да разбере през какви перипетии премина борбата на този достоен човек, г-н Райчо Радев, може да разлисти страниците или на блога, или на самия вестник.

Много съм въодушевен от победа-та на моя достоен колега и, смея да го на-река, приятел, духовен приятел в истинския смисъл, понеже ние с г-н Радев отдавна се познаваме и знаем един за друг, че споде-ляме родствени ценности, на които ни е научила нашата обща майка – философия-та. Понеже ме овладяха емоции след разго-вора по телефона със служителката на омбудсмана, която ми заяви, че е разгова-ряно и с г-н Радев, който е заявил, че при това положение прекратява протеста си, можах, в отговор на тия мои чувства, да напиша и пратя на г-н Радев само есемес със следните думи:

Поздравявам те за успеха: ти

победи! Браво на теб! Бъди жив и здрав! В края на разговора със служител-

ката на Омбудсмана, която ми се обажда за втори път – за жалост, забравих фамилията й – тя ме попита искам ли, държа ли да получа писмен отговор от институцията по повод на своето обръщение към нея. Малко прибързано заявих, че щом случая е решен благоприятно, мога само да се радвам, т.е. не ми трябва писмен отговор. И ето, по този начин няма да имам възможност докумен-тално да докажа, че наистина онова мое Открито писмо е имало ефект. Разбира се, смятам, че Омбудсманът си изпълни роля-та, той всъщност е последната надежда на унизените от злоупотребите на администра-цията граждани (преди съда), тъй че, моля, ползвайте неговите услуги. Ето, оказва се, че имало смисъл. Има все още някои неща, които работят в иначе толкова пострадала-та ни демокрация. Насилвана, опорочавана, обиждана, с демокрацията ни някои не просто злоупотребяват, те направо блудст-ват с нея, но ето, ние, гражданите, всъщност сме крепителите на демокрацията си, ако ние не сме си на мястото, и демокрацията ни ще е слаба; тоест, от нас зависи много, дори всичко.

И ето, случаят с Райчо Радев пока-за, че дори един отделно взет гражданин може да се защити от злоупотребите на властта – стига да не показва малодушие и мекушавост. Повтарям, Р.Радев ни изнесе

един чудесен урок по демокрация, по гражданско достойнство, по личностна пълнота, за което най-вече следва да сме му благодарни! Райчо Радев победи: граж-данската доблест възтържествува над по-литическата низост и мижитурковщина! Самонадеяните властници, когато срещнат отпора на защищаващия правата си граж-данин, показват истинското си лице на страхливци, на комплексари, за които властта е само фалшиво средство да ком-пенсират личностната си несъстоятелност. Тази е истината. Трябва да си даваме смет-ка и за това.

НЕ ЗАБРАВЯЙ, ЧЕ ТИ СИ САМО ПОРЕД-НАТА ТУХЛА В СТЕНАТА!

01 август 2012, сряда

(ЗАБЕЛЕЖКА: Текстовата част на тези материали, заедно с мой коментар, ще включа в новата си книга под условното заглавие УЧИЛИЩЕ НА БЪДЕЩЕТО, която в момента пиша. Ще разкажа и една пикант-на история за начина, по който беше възп-рието това, че прожектирах в час знамени-тия филм на Пинк Флойд – на всички класо-ве, на които преподавам. Прочее, когато пък прожектирах на всички класове, на които преподавам, филма на Ф.Фелини АМАР-КОРД, това пък беше възприето ето как: че съм си бил позволил да им прожектирам... "порнографски филм"! Правете си сами сметка за какво свидетелстват тия факти: те показват нивото, на което се намира господ-стващото съзнание у нас. Тъжна картина!

Много сме зле. Ала това трябва да се промени. Ако не го променим, загиваме. Аз поне така мисля. И затова работя та работите с нещичко да се променят. Ще видим. Или ще бъда смазан от непокътната система, или... няма да бъда смазан, което е доста съмнително. Ясно е кое е най-вероятното да се случи в страна, в която има толкова много заспали хора...) Pink Floyd - Another Brick in the Wall (p. 1) Daddy's flown across the ocean Leaving just a memory Snapshot in the family album Daddy what else did you leave for me?

24 Daddy, what'd'ja leave behind for me?!? All in all it was just a brick in the wall. All in all it was all just bricks in the wall. "You! Yes, you! Stand still laddy!" Татко пътува през океана Оставяйки само спомен Снимка в семейният албум Татко какво друго ми остави? Татко, както ще оставиш за мен?!? Всичко на всичко това е просто тухла в стената. Всичко на всичко това е само поредната тухла в стената. "Ти! Да, ти! Застани до дамата!" Pink Floyd - Another Brick in the Wall (p. 2)

We don't need no education We don't need no thought control No dark sarcasm in the classroom Teachers leave those kids alone Hey! teachers! leave those kids alone! All in all it's just another brick in the wall. All in all you're just another brick in the wall. Не ни трябва обучение. Не щем контрол над мислите ни. Нито пък язвителен сарказъм насред класа. Даскали! Оставете децата на мира! Хей! Даскали! Оставете ги на мира! Но това е просто тухла в стената. Не забравяй, че ти си само поредната тухла в стената. Pink Floyd - Another Brick in the Wall (p. 3) I don't need no arms around me And I don't need no drugs to calm me I have seen the writing on the wall Don't think I need anything at all No, don't think I'll need anything at all All in all it was all just bricks in the wall All in all you were all just bricks in the wal

Не ща ръцете ви крепителни, Нито хапчета успокоителни. Прочетох онзи надпис на стената И нямам друго вече във главата. Не искам нищо друго в тишината. Всичко е само една тухла в стена. И всички вие, братя, сте тухли в стената.

ПРИРОДНА И СЕЛСКА ИДИЛИЯ – МЕЧТА!

"За да отстъпим от злите дела, трябва да не се обиждаме един друг, да не крадем и да не присвояваме нещо чрез каквато и да било измама, да не лъжем, да не се караме помежду си, да не се гневим, да не бъдем злопаметни, блудни, пияници, смехотворци и празнословци, да не бъдем шутове и палячовци, да не се занимаваме с магии и с други нечестиви дела и при бо-лест да не прибягваме към врачки и баячки.

Всичко това е противно на Бога. Брат, когато обижда брата, се на-

мира сякаш в треска. Когато съгрешава по отношение на ближния, той е в умоизстъп-ление – не осъзнава самия себе си и е чужд на човеколюбието.

Ако някой не състрадава и не по-мага на брат си, не го лекува с търпение и не го изцелява с прошка, сам не е здрав, сам е недъгав, сам е немощен.

Такъв няма добросърдечие. Преподобният старец Теодор Санаксарс-ки (1718-1791)

ПРОФЕСОР ДО ПРОФЕСОРА, МИЛА МАЙНО ЛЬО, ДОКТОР ДО ДОКТОРА, ДОЦЕНТ ДО ДОЦЕНТА!

31 юли 2012, вторник

СИМПТОМ ЗА НАЦИОНАЛНА ШИЗОФРЕ-НИЯ

Бъдещият ляв президент и бъде-щият "десен" Премиер на европейска Бъл-гария се покланят на паметника на послед-ния комунистически диктатор на България Тодор Живков – това ако не е пример за социо-национална шизофрения и патология, сполай му кажи!

Вестник ГРАЖДАНИНЪ

Първият блогърски вестник

Издава:

ЦЕНТЪР ЗА РАЗВИТИЕ НА ЛИЧНОСТТА

HUMANUS,

основан през 1994 г.

Главен редактор: Ангел ГРЪНЧАРОВ

ЗА КОНТАКТИ:

e-mail: angeligdb@abv.bg Телефон: 0878269488