Доц. д-р Ани Леви е средlita-edu.eu/wp-content/uploads/2015/10/E_Vucheva-ПРАГМ-АТИКА... · Доц. д-р Ани Леви е сред най-изявените

Доц. д-р Ани Леви е сред

най-изявените български испанисти,

а дейността и е позната далеч извън

пределите на родната ни страна.

Благодарение на всеотдайната си

преподавателска дейност тя съумява

да възпита – в буквалния и в преносния

смисъл – цели поколения испанисти, на

които успява да внуши собствената

си любов към испанския език и

култура.

От 2004 г. до днес доц. д-р Ани Леви е преподавател

в Департамент „Чужди езици и литератури” (днес

Департамент „Романистика и германистика”) в Нов

български университет, където е титуляр на редица

дисциплини в областта на теорията на превода и испано-

американската литература: Увод в общата теория

на превода (от 1997 до днес); Обща теория на превода

(от 1994 до днес); Спецкурсове по превод (от 1995 до

днес); Испаноамериканска литература (от 1995 до днес);

Фразеология (1996); Симултанен превод (от 1996 до днес);

Лексикология (от 2002 до днес); История на превода

(от 2008 до днес).

Цена ? лв.www.nbu.bg

ISBN 978-954-535-741-?

ИЗСЛЕДВАНИЯ В ЧЕСТ НАДОЦ. Д-Р АНИ ЛЕВИ

STUDIAIN HONOREMPROF. DR. ANI LEVI

НОВ Б ЪЛ ГА Р СК И У Н И ВЕ Р С И Т Е Т

ВРЕМЕНАТА ОТЛИТАТ, НАПИСАНОТО ОСТАВА!

ИЗСЛЕДВАНИЯ В ЧЕСТ НА ДОЦ. Д-Р АНИ ЛЕВИ

TEMPORA VOLANT, SCRIPTA MANENT!

STUDIA IN HONOREM

PROF. DR. ANI LEVI

НОВ БЪЛГАРСКИ УНИВЕРСИТЕТ

ВРЕМЕНАТА ОТЛИТАТ, НАПИСАНОТО ОСТАВА!

ИЗСЛЕДВАНИЯ В ЧЕСТ НА

ДОЦ. Д-Р АНИ ЛЕВИ

НОВ БЪЛГАРСКИ УНИВЕРСИТЕТ

ВРЕМЕНАТА ОТЛИТАТ, НАПИСАНОТО ОСТАВА!ИЗСЛЕДВАНИЯ В ЧЕСТ НА ДОЦ. Д-Р АНИ ЛЕВИСъставител: ас. д-р Магдалена КараджунковаРецензенти: проф. д.ф.н. Мария Китова-Василева; гл. ас. Станимир Мичев© Издателство на Нов български университет, 2013 г.ул. „Монтевидео“ № 21, 1618 Софияwww.nbu.bg

Всички права са запазени. Не е разрешено публикуването на части от книгата под каквато и да е форма – електронна, механична, фотокопирна, презапис или по друг начин – без писменото разрешение на носителя на авторските права.

© , предпечатна подготовка, 2013 г.

ISBN: 978-954-535-758-9

С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

Мария Китова-Василева, НБУпОВЕЧЕ ОТ 40 гОДИНИ НЕумОРНА И ЗАпОмНЯщА СЕ пРЕпОДАВАТЕЛСкА, пРЕВОДАЧЕСкА И ТВОРЧЕСкА ДЕйНОСТ:ОпИТ ЗА ТВОРЧЕСкИ пОРТРЕТ НА ДОЦ. Д-Р АНИ ЛЕВИ ............................9

Мария Китова-Василева, НБУНАуЧНА пРОДукЦИЯ НА ДОЦ. Д-Р АНИ ЛЕВИ ............................................14

ДЯЛ ПЪРВИ Т Е О Р И Я И П Р А К Т И К А Н А П Р Е В О Д А ..........23

Яна Манова-Георгиева, ЮЗУ „Неофит Рилски“WHAT’S IN A NAME?A REVIEW OF PROPER NAMES IN THE ENGLISH TRANSLATIONOF YORDAN YOVKOV’S ‘LEGENDS OF STARA PLANINA’ ...............................25

Татяна Фед, НБУпРЕВОДИТЕ НА „НОС“ ОТ Н. В. гОгОЛ В БЪЛгАРИЯ(кЪм ВЪпРОСА ЗА пРЕВОДНАТА мНОЖЕСТВЕНОСТНА ХуДОЖЕСТВЕНАТА пРОЗА) .........................................................................34

Христина Янисова, НБУЗА ВАСИЛИС АЛЕкСАкИС, „ТАТкО И ДРугИ ИСТОРИИ“ ИБЪЛгАРСкИЯ пРЕВОД НА кНИгАТА ...............................................................41

Мария Багашева-Колева, ЮЗУ „Неофит Рилски“EMOTIONAL LANGUAGE IN FAIRY TALESA CONTRASTIVE ANALYSIS OF THE EXPRESSIVE MEANS USED IN FAIRY TALES IN ENGLISH, RUSSIAN AND BULGARIAN ...............................................52

Венета Сиракова, Станимир Мичев, НБУЗА пОХВАТИТЕ В пРЕВОДА: ОпИТ ЗА ОпИСАНИЕ ......................................61

Хилмар Валтер, Университет ЛайпцигWIE SCHREIBT MAN MIT LATEINISCHEN BUCHSTABEN(AUS DEM DEUTSCHEN ALPHABET) BULGARISCHE NAMEN? .....................95

ДЯЛ ВТОРИ Л И Т Е Р А Т У Р А .....................................................................................99

Гергана Апостолова, ЮЗУ „Неофит Рилски“BAD REALISM AND GOOD FANTASY IN FUTILE ATTEMPT AT LITERARY REPRESENTATION IN JULIAN BARNES’ THE PORCUPINE ANDJ.K. ROWLING’S HARRY POTTER BOOKS 4–5 .................................................101

Aнета де ла Мар, Университет Екстернадо де Колумбия, БоготаSOBRE ÁLVAR NÚÑEZ CABEZA DE VACA Y SU FASCINANTE TEXTO DE VIAJES “NAUFRAGIOS” .....................................................................................110

Лиляна Табакова, СУ „Св. Кл. Охридски“ВЪЗХВАЛА НА мАщЕХАТА: ЕРОТИкА И ТВОРЧЕСТВО .............................123

ДЯЛ ТРЕТИЕ З И К О З Н А Н И Е .............................................................................135

Мария Грозева, Анелия Ламбова, НБУСЛОВОТВОРЧЕСТВО И ИгРА НА ДумИ В ЕЗИкА НА БЛОгОВЕТЕИ ФОРумИТЕ ......................................................................................................137

Елисавета Бояджиева, ЮЗУ „Неофит Рилски“MODERN TABOOING AND LANGUAGE CHANGE ...........................................157

Галина Куртева, НБУкАТЕгОРИЯТА ОпРЕДЕЛЕНОСТ В БЪЛгАРСкИЯ ЕЗИккАТО ЧуЖД .........................................................................................................173

Донка Мангачева, СУ „Св. Кл. Охридски“пРЕгОВАРЯНЕ В СЛОВЕСНОТО ВЗАИмОДЕйСТВИЕ С НАЧАЛНА пОДБуДА (ВЪРХу мАТЕРИАЛ ОТ пОРТугАЛСкИ ЕЗИк)..........................191

Десислава Зарева, НБУWRITTEN IN THE STARS – CAN HOROSCOPES BE REVEALINGOF THE VALUES WE LIVE BY? ...........................................................................203

Нели Раданова, НБУCONDIZIONALE COMPOSTO: CARATTERISTICHE MODALI,TEMPORALI E ASPETTUALI ...............................................................................216

Мария Китова-Василева, НБУОТ РИТуАЛ И мИТ ДО РЕЛИгИЯ, ЕЗИк И пИСмЕНОСТ ..........................226

Евгения Вучева, СУ „Св. Кл. Охридски”пРАгмАТИкА, гРАмАТИкА, СТИЛИСТИкА: СЕмИОТИЧНОТО пРОСТРАНСТВО НА РЕЧТА ..............................................................................241

Рая Райчева, НБУLA CLÁUSULA CAUSATIVA HACER (-SE) + INFINITIVO COMORECURSO IDIOMÁTICO PARA EXPRESAR LA DURACIÓN DE LA ACCIÓN VERBAL EN EL ESPAÑOL ACTUAL.....................................................252

Весела Чергова, СУ „Св. Кл. Охридски“ИСТИНА, РЕАЛНОСТ ИЛИ ОБЕкТИВНОСТ ИЗРАЗЯВАпОРТугАЛСкИЯТ ИНДИкАТИВ? ....................................................................263

Никола Кръстев, СУ „Св. Кл. Охридски“ДЕТЕРмИНАЦИЯТА В пРОЦЕСА НА ЕЗИкОВА кОмуНИкАЦИЯ ............278

Даниела Александрова, НБУИСпАНСкИЯТ ЕЗИк ОТ ЗЛАТНИЯ ВЕк: ТРИТЕ ИЗмЕРЕНИЯНА ВЪТРЕшНОТЕкСТОВОТО СЪСТРАДАНИЕ В ЧЕТИРИ пИкАРЕСкОВИ РОмАНА .................................................................................291

Милена Маринкова, СУ „Св. Кл. Охридски“LA INTERFERENCIA EN LA ENSEÑANZA DEL ESPAÑOL(NIVEL SEGMENTAL) ..........................................................................................300

ДЯЛ ЧЕТВЪРТИM Е Т О Д И К А Н А Ч У Ж Д О Е З И К О В О Т О О Б У Ч Е Н И Е ...........................................................................................305

Павлина Стефанова, НБУJUGENDLITERATUR IM DAF-UNTERRICHT ....................................................307

Магдалена Караджункова, НБУGABRIEL GARCÍA MÁRQUEZ Y EL MUNDO HISPANOAMERICANO(LA LITERATURA EN EL AULA DE E/LE) ..........................................................319

СПРАВКА ЗА АВТОРИТЕ .................................................................................328

241

ПРАГМАТИКА, ГРАМАТИКА, СТИЛИСТИКА:СЕМИОТИЧНОТО ПРОСТРАНСТВО НА РЕЧТА

Евгения Вучева(СУ „Св. Кл. Охридски“)

El artículo pretende ofrecer un enfoque centrado en la teoría del lenguaje. Las delimitaciones que se esbozan trazan las prerrogativas de la pragmática, la gramática y la estilística como ciencias de la actuación, del inventario lingüístico y de la expresión ya elaborada. En el foco de las tres ciencias está la función comunicativa del lenguaje, pero abordada desde distintos puntos de vista en la perspectiva de actividad – instrumento – producto. El objeto de la pragmática es la elección primaria del acto de habla; el de la estilística, la elección secundaria del modo en que puede efectuarse el acto ya elegido; y, finalmente, el de la gramática es proporcionar las invariantes y las variantes lingüísticas para realizar dicho acto de un modo directo o indirecto, según los propósitos concretos del hablante. La pragmática estudia las estrategias comunicativas; la estilística, las tácticas discursivas y las técnicas verbales facilitadas por la gramática en los marcos de la estrategia elegida.

1.1. Несъмнено заглавието отвежда към разделението на семиозиса, започнало в Античността с тривиума логика, граматика и реторика и залегнало в класическата тридялба семантика, синтактика и прагма-тика в теориите на Ч. пърс и Ч. Морис. И това е вярно като идейна перспектива, която прокарва жалоните за организиране на семиотичното пространство и обособяване на неговите полета. Но още в началото ис-кам да подчертая, че при структурирането на семиозиса, което предла-гам тук, отправният пункт е не лингвистичният знак като такъв, а речта като знакова човешка дейност.

1.2. Трите пространства, в които се разгръща речта, съответстват на съдържанията на трите равнища на езикова дейност: обозначението в универсалния план, значението в историческия (специфичен) план и смисъла в индивидуалния план. Тази тридялба предлага една изследова-телска перспектива, чиито корени датират от най-дълбока древност.

1.3. Редица учени, които поставят езика във функционално-семан-тична перспектива, също разглеждат възможността за описание на речта на три равнища или извеждат три езикови функции. Те са показателни в идейно отношение за търсенето на задоволително обяснение за функ-

242

ционирането на езика като инструмент за комуникация. Така М. Мурел де Лема (1985: 32) предлага да се доразвие становището на Сосюр за езиковия знак, като се добави към съставящите го елементи означаващо/означаемо и един трети елемент – смисъл (семиотична функция), който се реализира на синтагматично равнище. К. Бюлер (1993) формулира три основни функции на езика – референциална, експресивна и апелативна функция. Шестте езикови функции, които извежда Р. Якобсон (1970), по същество може да се отнесат към съдържанията на трите плана на реч-та: референциалната е свързана с обозначението (универсалното равни-ще на речта); металингвистичната е фокусирана върху езиковия код, т.е. върху специфичното равнище на речта; експресивната, конативната, фа-тичната и поетическата се осъществяват в индивидуалното равнище на речта. Дж. Остин (1998) и Дж. Сърл (1981) създават и развиват теорията на речевите актове, в чийто терминологичен апарат понятията илокуция, локуция и перлокуция обозначават извънречевата, речевата и речевъздей-стващата сила на комуникативния акт. Дж. Лайънс (1977) разграничава понятията референция, значение и смисъл. М. Халидей (1973) извежда три „макрофункции на езика“ – идеативна, интерперсонална и текстова. За Д. Хаймс (1984) комуникативната компетенция е съвкупност главно от стратегическа, граматическа и текстова компетенция, т.е. тя се разпо-лага на три равнища на речевата дейност – извънезиково (като замисъл), езиково и смислово равнище. Л. В. Шчерба (1974) разглежда езиковите явления в три аспекта: речева дейност (процесите на говоренето и раз-бирането на казаното), езикова система (лексикалната и граматическата структура на езика) и езиков материал (съвкупността от всичко казано и разбрано в дадена ситуация). Ю. С. Степанов (1985) използва семиотич-ните измерения семантика, синтактика и прагматика, за да представи три подхода към езика, които предпочита да разглежда като три различ-ни, последователно свързани модела. Концепцията на Е. Косериу (1981: 269−286) за трите плана на речта – универсален, исторически и инди-видуален – предлага принципи за описанието не само на структурата на езиците, но и на речта като универсална човешка дейност.

С горните разграничения далеч не се цели да се прокарват аналогии, които биха били твърде спорни, нито да се наслагват различни научни картини на речевата дейност. позоваването на тях се налага, защото те също поставят по един или друг начин описанието на езика в троична перспектива. Независимо от различните погледи, които предлагат, за да изяснят как функционира езикът, всички те съдържат ценни теоретични предпоставки и имат известни допирни точки с парадигмата, която се предлага тук.

Евгения Вучева

243

2.1. На универсалното равнище на речта може да разположим праг-матиката, която от създаването си – от постулатите на реториката на Аристотел, Цицерон и Квинтилиан – е теория на действието. Философс-ките идеи на Л. Витгенщайн, теорията на речевите актове на Дж. Остин и Дж. Сърл, учението на п. Стросън за референцията, разговорните мак-сими и принципът на кооперативността на п. Грайс, максимите на веж-ливостта на Р. Лейкъф, принципът на вежливостта на Дж. Лийч, теорията на релевантността с нейните остензивно-референциални правила на Д. Спърбър и Д. Уилсън, теорията на контекста на Т. А. ван Дейк формули-рат редица постулати, свързани с универсалните възможности на езика. посочените принципни моменти се отнасят до човешкото общуване като цяло, без да се отчита спецификата на различните езици. Разположена на универсалното равнище на речта, прагматиката се занимава с проблемите на обозначението, където се проявяват най-разнородни аспекти на речта, на пръв поглед хетерогенни и несъвместими помежду си. Но това про-странство, чиито граници може да изглеждат непрецизирани, стои над конкретните езици. Неговото основно съдържателно единство се про-явява в универсалната способност на човека да „действа“ в междулич-ностното общуване с другите.

2.2. В тази област намират своето място изследванията, свързани с психологията на общуването, логическата и референциалната адекват-ност на обозначението, комуникативното намерение и речевите актове, ситуативната и социалната адекватност на езиковото действие. Тук праг-матиката си сътрудничи с науки като философията на езика, когнитивна-та психология и социолингвистиката.

2.3. Накратко ще посоча прагматичните параметри и фактори на обозначението.

2.3.1. На първо място, метарепрезентативната способност (Спърбър 2000) на участниците в комуникацията да предположат менталните пред-стави, които имат един за друг и за конкретната ситуация на общуването. Метарепрезентативната компетенция е едно от най-значимите „идеални условия“, имащи отношение към конкретното обозначение: тя позволява да разберем по-добре намеренията на другия и да предвидим действията му, което от своя страна увеличава възможностите за сътрудничество и ефективно взаимодействие между комуникантите.

2.3.2. На второ място, конкретното комуникативно намерение, което се определя от индивидуалните потребности на говорещия и се нагажда към ситуативните и социалните параметри на речевото взаимодействие. От психологическа гледна точка комуникацията е процес, при който пос-тъпателно се решава определена комуникативна задача. Този факт изис-

пРАГМАТИКА, ГРАМАТИКА, СТИЛИСТИКА: СЕМИОТИЧНОТО ...

244

ква от говорещия определени способности, свързани с конкретните му действия при постоянното съблюдаване на тематичните, ситуативните и социалните променливи на актуалния контекст.

2.3.3. На трето място, ситуативната компетенция. Тя обхваща съв-купност от знания и натрупан опит в различни житейски ситуации (фрейм, рамка, схема, сценарий, събитие, ментален модел) и се отнася до социално установените норми на общуване, етнокултурните тради-ции и личните качества на комуникантите. Рамките на това ситуативно и фактологично знание трябва да се разбират като „метакомуникативни данни“, които „класифицират речевата ситуация и ролите на участници-те в нея“ и са решаващи за избора на адекватното (и очакваното) кому-никативно поведение (Вигара Таусте 2000: 180).

2.3.4. На четвърто място, социалната компетентност. Тя се гради върху представата на комуникантите за социалния им статус, както и за социалните им роли в момента на общуването. Важен компонент на тази компетенция за регулирането на социалното поведение е познаването на нормите на поведение (комуникативните импликатури на Грайс 1998), свързани със социалните норми, възприети в дадена общност, и с оцен-ката на това, което може да се прави, и онова, което не трябва да се пра-ви в определена ситуация. Това всеобщо знание, сполучливо наречено комуникативна деонтология (Гутиерес Ордонес 2001), „организира от-ношенията между комуникантите, но най-вече – тяхното комуникативно поведение“ (Хартунг 1989: 69).

2.4. предложеният набор от параметри отчита когнитивните, психо-логическите и социалните измерения на речта и позволява да се изведат основните прагматични фактори, върху които се опира обозначението, а именно:

• способността да се оцени и интерпретира комуникативната ситуа-ция;

• мотивите и конкретните комуникативни цели на говорещия су-бект;

• социалните роли и взаимоотношенията между комуникантите.Изброените фактори оформят прагматичната компетенция на гово-

рещия и са предпоставки за планирането на вербалното поведение във всеки конкретен случай. Съблюдаването им гарантира избора на подхо-дяща комуникативна стратегия1 в съответната комуникативна ситуация

1 Тук следва да уточним, че комуникативните стратегии – като целенасочено планиране на речевото действие – може да се отъждествят до известна степен с илокутивните актове на


245

(информация, въпрос, отговор, потвърждение, отричане, молба, заповед, забрана, одобрение, неодобрение, покана, и т.н.).

В обобщение на изложеното може да заключим, че сред науките, изучаващи проблемите на обозначението (логика, психолингвистика, социолингвистика, прагматика), прагматиката разполага с най-големи възможности да интегрира разнородните данни в едно интердисципли-нарно изследване на универсалното равнище на речта. Оттук, тя може да бъде определена като универсална наука за обозначението2.

3.1. В историческия план на речта се разполага граматиката в най-широк смисъл, разбирана като теория на езиковото значение. Именно като такава, тя описва установените в даден език правила за вербалното представяне на универсалните възможности на обозначение.

3.2. Това е сферата на структурните и функционалните изследвания в лингвистиката, които изучават езика като система от знаци, предназна-чена да служи като средство за комуникация.

3.3. Тук също следва да се очертаят основните измерения на езико-вото значение.

3.3.1. На първо място, езиковото значение е продукт на човешкото познание. Като знак с репрезентативна функция, то се превръща в уни-версално средство за езиковото обозначение.

3.3.2. На второ място, езиковото значение е класификатор на човеш-кия опит. Като такъв, то представлява „специфична категоризация на света“ (Лайънс 1977: 439) и участва в изграждането на езиковата карти-на на света.

3.3.3. На трето място, езиковите значения изграждат една структури-рана система на конкретния език, разбирана като „структурно организи-рана класификация на човешкия опит“ (Звегинцев 1973: 131).

3.3.4. На четвърто място, езиковото значение е средство за между-личностна комуникация. Тук се проявява инструменталният характер на езиковото значение като виртуален знак, пригоден да изпълнява знакови функции в социалната дейност на комуникантите.

В съвкупността си когнитивните, езиковите и социалните измерения на езиковото значение разкриват абстрактната му същност и – същевре-менно – присъщата му репрезентативна знакова функция, т.е. инстру-менталния му характер, заложен в езика от неговото създаване.

Остин (1998) и Сърл (2000), тъй като за основа на класификацията двамата автори приемат целта (илокутивната, или извънречева цел) на речевия акт. 2 В последните години развитието на прагматиката следва различни парадигми. Тук е пред-ставена една от възможностите за обяснение на научната и стойност.


246

4.1. В индивидуалния план на речта се разполага стилистиката, раз-бирана като обща теория на изразяването. Като такава, тя регистрира конкретните езикови употреби и интерпретира вложения в тях смисъл. Включва „предписанията“, зададени в конкретен език за вербализиране на универсалните възможности на обозначението. Но преди всичко се съсредоточава върху новите решения, които използват говорещите, за да пригодят езиковия израз към параметрите на конкретната комуникатив-на ситуация.

4.2. Това е сферата, в която влизат в контакт и тясно сътрудничест-во функционалната лингвистика, лингвистиката на текста, психолинг-вистиката, социолингвистиката, прагматиката. Тук стилистиката има за задача – като наука, изучаваща смисъла, – да систематизира данните, по-лучени от тези науки, и да предложи интегрален подход за обяснението на използваните изразни средства в органичната им връзка със смисъла, вложен във всяко конкретно езиково действие.

4.3. по-долу ще откроя основните параметри на речевото единство изказ-смисъл.

4.3.1. Смисълът е съдържанието на изказа в качеството му на зна-ков продукт, който се създава целенасочено за решаването на конкретна комуникативна задача. Най-важното в случая е да се посочи, че изказът е разположен в многомерно контекстуално обкръжение, формирано от сложна координатна система от езикови, когнитивни, психологически и социални измерения.

4.3.2. Езиковото значение е един от основните семантични компо-ненти на изказа в два аспекта: като средство за правилното му езиково оформяне според исторически създадения модел за изразяване на преди-кативно отношение и като материална основа за адекватното интерпре-тиране на неговия смисъл в конкретните условия на общуване.

4.3.3. На свой ред обозначението участва при формирането на сми-съла като съотнасяне на изказа с извънезиковата действителност, а също така като ситуативна (съотнасяне с характеристиките на конкретната си-туация) и като социална адекватност (съотнасяне с типа на взаимоотно-шенията между комуникантите). С други думи, чрез изказа едновременно с това, което присъства експлицитно в езиковата формация, се изразява и позицията на говорещия по отношение на съобщаваната информация, на ситуацията и на участниците в общуването.

4.3.4. Смисълът не се свежда до езиковото значение, използвано за обозначаването на даден извънезиков референт. Той е преди всичко кон-текстуализирано вербално поведение, а оттук – и определено психосо-циално действие.


247

4.3.5. Изказът е речевата единица, при която знанията за света (те-матичната компетенция), за ситуацията (ситуативната компетенция) и за ролите, които общуващите си приписват взаимно (социална компетен-ция), са решаващи за снемане на поливалентността му като езиковата формация и еднозначното тълкуване на неговия смисъл.

4.4. Изказът – като социално ситуирано поведение – изразява в най-общ вид позицията на говорещия субект, която на свой ред го представя като езикова личност с присъщите му психологически характеристи-ки, интелектуални заложби, комуникативна компетенция, емоционал-но състояние, вербално поведение и социален портрет. В този смисъл изказът е единно по своята функционална природа прагматико-стилис-тично явление. подобно разбиране отвежда към разграничаването на понятията комуникативна стратегия (това, което се казва), речева так-тика (начинът, по който се казва) и вербални техники (набор от езикови механизми за адекватното осъществяване на конкретна комуникативна стратегия в рамките на избраната речева тактика). Отношенията между комуникативна стратегия – речева тактика – вербални техники съот-ветстват на разграниченията между прагматичен избор – стилистичен избор – вербални опции.

4.5. Основната парадигма на стилистиката се разполага в скаларен ред в полетата на речевите тактики и вербалните техники. Към обосо-бяването на тази парадигма отвежда разграничението, което се прокарва в прагмалингвистичните разработки между директни и индиректни ре-чеви актове, произтичащо от разделението между открити и прикрити актове.

Тези две разграничения обаче следва да се коригират в основата си: открит или завоалиран, директен или индиректен е не речевият акт като такъв, а начинът, по който той се осъществява. В този смисъл терминът речева тактика е основополагащ, за да се обозначат различните начини – директни или индиректни – за реализирането на един и същ речев акт.

4.5.1. Основният критерий за разграничаването между директни ре-чеви тактики /индиректни речеви тактики произтича от принципите на обозначението. Така изведена, интерпретацията им се определя от при-лагането на два начина на кодиране: директен и индиректен, които се различават по (1) възможността да се осъществи пряка референция (или пряко обозначаване на състоянието на нещата) или непряка референция (обозначаване на различно състояние на нещата); и (2) използване на принципа на кодиране, но също така и на принципа на имплициране на смисъла, като и двете операции са начини, по които се осъществява уни-версалната знакова дейност обозначаване.


248

4.5.2. пряката референция, или директната речева тактика, е мар-кираният член на парадигмата, разположена на едно първо стъпало на изразните средства. Непряката референция, или индиректната речева тактика, е маркираният член на същата референциална парадигма. Ин-директните тактики имплицират най-различни допълнителни съдържа-ния (учтивост, скромност, дистанциране, и т.н.) и използват техниките на алюзията. Всички те се основават на предположението на говоре-щия, че събеседникът му може да инферира вложения смисъл с по-мощта на социокомуникативния контекст. Използването и адекватната интерпретация на непряката референция са обусловени от социокул-турната компетенция на общуващите и преди всичко от социалното им взаимодействие, като по-често те се срещат при неформалното общу-ване.

4.5.3. Речевите тактики – както директните, така и индиректните – се осъществяват с определен набор от вербални техники за изразяване (манифестиране) на комуникативното намерение, организиран в обща тактическа парадигма. В тази инструментална парадигма, разположена на едно второ стъпало, онтичното значение на изречението, което екс-плицира избраната комуникативна стратегия, действа като немаркиран член. Така прототипният изреченски модус (съобщителен, въпросите-лен, повелителен, желателен) кодира директно съответния речев акт и се превръща в дискурсивен маркер за декодиране на смисъла. Всички оста-нали изреченски модуси, които може да се използват като прагматични синоними в дадената комуникативна ситуация, са маркирани членове на същата инструментална парадигма. Те служат като маркери за инфе-риране на смисъла, имплицират различни допълнителни съдържания и може да имат разнообразни стилистични ефекти.

4.5.4. За да се изяснят задачите на стилистиката в плана на смисъ-ла, е необходимо да се разграничи даденото от езика за определен тип комуникативна ситуация и привнесеното от говорещия в конкретната ситуация. В духа на казаното дотук може да приемем, че даденото от езика за определен тип комуникативна ситуация се съотнася логично с директната речева тактика и прототипната вербална техника. привне-сеното от говорещия в конкретна комуникативна ситуация отвежда към комуникативните стратегии, които се осъществяват с индиректни речеви тактики и вербални техники за имплициране на смисъл.

От семиотична гледна точка в първия случай езиковите знаци из-пълняват пряката си (непосредствена) знакова функция и осъществяват обозначението според исторически установените модели. Във втория случай използваните езикови знаци изпълняват непреки (опосредства-


249

ни) знакови функции и създават нови възможности за обозначаване спо-ред задачите, които говорещият си поставя в конкретна комуникативна ситуация.

5.1. посочените разграничения може да се обобщят в няколко ас-пекта, които очертават прерогативите на прагматиката, граматиката и стилистиката като науки за действието, за езиковия инвентар и за завър-шения изказ.

5.1.1. Във фокуса на трите науки стои комуникативната функция на езика, изучавана обаче от различни гледни точки в перспективата дей-ност – инструмент – продукт. Обект на прагматиката е първоначалният избор на речев акт; на стилистиката – последвалият избор на начина, по който може да се осъществи избраният акт; а граматиката предоставя езиковите инварианти и варианти за прякото или непрякото осъществя-ване на дадения акт според конкретните цели на говорещия.

5.1.2. прагматиката изучава удачното действие; граматиката предо-ставя вариантите за правилното езиково изразяване на даденото дейс-твие; стилистиката подлага на преценка езиковите опции, като избира онази, която да гарантира най-ефективния резултат.

5.1.3. прагматиката установява връзката между изказ и речев акт; стилистиката изучава начините, по които може да се осъществи един и същ речев акт, и вариантите, които предлага граматиката за неговото директно или индиректно осъществяване.

5.1.4. прагматиката изучава комуникативните стратегии; стилисти-ката – речевите тактики и предлаганите от граматиката вербални техни-ки в рамките на избраната стратегия.

5.2. Изложеното изисква конкретните задачи на трите науки, зани-маващи се с речта, да се решават съобразно специфичния характер на езиковите съдържания, които определят съответстващите им предмети (обозначение, значение и смисъл). предложената перспектива налага необходимостта да се изследва речта като единен научен обект. Това не означава да се заличат границите на съответните науки, нито да се под-ценят приносите на всяка една от тях. Но ако се работи, като се признава относителната самостоятелност на трите науки и се отчитат във всеки етап техните взаимоотношения, несъмнено ще се разкрие перспективата за интегралното изследване на анализирания обект, който така или иначе не може да съществува извън прагматичните, граматичните и стилис-тичните измерения. Само от тази позиция на взаимозависимост и со-лидарност може да се построи семиотичната основа за описанието на речта, където се доближават (без да се смесват) и се допълват взаимно когнитивни, структурни и функционални величини. Защото прагмати-


250

ката, граматиката и стилистиката взаимно се предполагат и може да се впишат ефективно в един интегрален подход към общата за трите науки изследователска програма, т.е. към изучаването на речта, разположена едновременно в едно триизмерно, но общо пространство.

ИЗПОЛЗВАНИ ИЗТОЧНИцИ

Бюлер (1993): Бюлер, К. Теория языка. Репрезентативная функция языка. Москва, прогресс.

Грайс (1998): Grice, H. P. Presupposition and Conversational Implicature. Цит по: Textos clásicos de pragmática. Comp. Mª. T. Julio y R. Muñoz. Madrid, Arco/Libros, 105-124.

Гутиерес Ордонес (2001): Gutiérrez Ordóñez, S. Perfiles y dimensiones en el con-cepto de norma (las otras normas). – Във: II Congreso Internacional de la Len-gua Española. Valladolid <http://cvc.cervantes.es/congresos/valladolid/ponen-cias>

Вигара Таусте (2000): Vigara Tauste, A. M. Las relaciones de poder en la conversa-ción. – Revista Argentina de Lingüística, 16, 175-211. <http://www.cricyt.edu.ar/ral/vols/v16/vigara.pdf>

Вучева (2006): Вучева, Е. Един интегрален модел на речта: равнища, единици и категории. поглед към лингвистиката на речта. София, Унив. изд. „Св. Кл. Охридски“, Impreso.

Звегинцев (1973): Звегинцев, В. А. Язык и лингвистическая теория. Москва, Изд. Московского университета.

Кербра-Орекиони (1980): Kerbrat-Orecchioni, C. L’énonciation. De la subjectivité dans le langage. Paris, Armand Colin.

Косериу (1981): Coseriu, E. Lecciones de lingüística general. Madrid, Gredos.Лайънс (1977): Lyons, J. Introducción a la lingüística teórica. Barcelona, Teide.Мурел де Лема (1985): Mourelle de Lema, M. Sintagmática de la comunicación

verbal. Barcelona, Humanitas.Остин (1998): Austin, J. How to do things with words. Цит. в превод на исп. ез.:

Cómo hacer cosas con las palabras. Comp. J. O. Urmson. Barcelona, Paidós.Спърбър (2000): Sperber, D. La communication et le sens. – В: Qu’est-ce que

l’humain? Université de tous les savoirs. Vol. 2. Paris, Odile Jacob, 119-128.Степанов (1985): Степанов, Ю. С. В трехмерном пространстве языка. Семи-

отические проблемы лингвистики, философии, искусства. Москва, Наука.Сърл (1981): Searle, J. R. Speech Acts. An Essay in the Philosophy of Language.

Цит. по: Os actos da fala. Um Ensaio de Folosofia da Linguagem. Coimbra, Almedina.


251

– – – (2000): Searle, J. R. Una taxonomía de los actos ilocucionarios. – В: La búsqueda del significado. Lecturas de filosofía del lenguaje. Comp. L. M. Valdés Villanueva. Madrid, Tecnos, 453-479.

Хаймс (1984): Hymes, D. H. Vers la compétence de communication. Trad. F. Mugler. Paris, Hatier.

Халидей (1973): Halliday, M. A. K. Explorations in Language Study. London, Edward Arnold (Publishers).

Хартунг (1989): Хартунг, В. Уровни структур текста. – Във: Общение, текст, высказывание. Отв. ред. Ю. А. Сорокин, Е. Ф. Тарасов. Москва, Наука, 55-71.

шчерба (1974): Шчерба, Л. В. О трояком аспекте языковых явлений и об экс-перименте в языкознании. – В: Языковая система и речевая деятельность. Москва, Наука, 24-39.

Якобсон (1970): Jakobson, R. Linguistique et poétique. – В: Essais de linguistique générale. Paris, Minuit, 209-248.


Documents

Доц. д-р Ани Леви е средlita-edu.eu/wp-content/uploads/2015/10/E_Vucheva-ПРАГМ-АТИКА... · Доц. д-р Ани Леви е сред най-изявените